Джо Холдеман - Вечният мир

Някои го правят, разбира се. Срещнах веднъж Сковил, когато беше извън клетката, тук, в Хюстън, на „сбирка“ на войскарчетата. Всяка седмица правят по една такава сбирка някъде в Тексас — докарват достатъчно пиячка, фиркат, пищят, а като им се кръстосат погледите, плащат на двама-трима механици да дойдат и да им разправят как изглежда всичко наистина . Да си затворен в клетка и да гледаш как сам убиваш хора с дистанционно управление. Пускат видеозаписи на големи битки и обсъждат хитрите стратегически ходове.

Единственият път, когато отидох, трябваше да бъде „Ден на боеца“, всички присъстващи — с изключение на нас, външните, — бяха облечени като бойци от миналото. Беше донякъде страшничко. Предположих, че картечните пистолети и пушките-кремъклийки не действат; дори престъпниците не биха рискували с тях. Ала мечовете, копията и лъковете изглеждаха съвсем истински и бяха в ръцете на хора, които с готовност демонстрираха, че не бива да им имаш доверие, когато разполагат с подострена сопа.

— Щеше ли да убиеш онзи тип? — попита небрежно магазинерът.

— Нямаше нужда. Те винаги отстъпват.

Чунким го знаех.

— Ами ако не беше отстъпил?

— Нямаше да е проблем — чух гласа си сякаш отстрани. — Щях да отрежа китката на ръката му с ножа. Да се обадя на 911. После току-виж му я зашили наопаки.

Всъщност навярно щяха да се забавят с идването си. Да му дадат възможността да се възземе, като му изтече кръвта.

Той кимна.

— Миналия месец двама типа играха онзи номер с кърпичката пред магазина заради някакво момиче.

Номерът с кърпичката е двамата да я захапят в краищата й и да се нападнат с ножове или бръсначи. Онзи, който изпусне кърпичката, губи.

— Единият умря, преди да дойдат. Другият остана без едно ухо; не си направиха труда даже да го потърсят. — Посочи с ръка. — Държах го известно време във фризера.

— Ти ли повика ченгетата?

— Ами да — отвърна онзи. — Веднага след като свършиха.

Съвестен гражданин.

Привързах бирата на задния багажник и завъртях педалите обратно към портала.

Нещата вървят на зле. Не ми се нрави думите ми да звучат като хленча на моя старец. Но положението наистина беше по-добро, когато бях хлапак. Ендърите не бяха на всеки ъгъл. Хората не си устройваха дуели. Хората не гледаха безучастни как другите се дуелират. А и полицията прибираше ушите след това.

Не всички ендъри носят опашки и други очебийни атрибути. Във физическия факултет на Джулиан имаше двама — една секретарка и самият Мак Роман.

Хората се чудеха как такъв посредствен учен се бе появил сякаш отникъде и си бе пробил път до положение, което предполагаше огромна академична власт. Онова, което не оценяваха, беше интелектуалното усилие, необходимо успешно да се преструваш, че вярваш в подредената, агностична представа за Вселената, която физиката налагаше. Всичко това обаче бе част от Божия план. Както и внимателно фалшифицираните документи, които му бяха дали минималната квалификация да заеме председателското място. Други двама ендъри бяха в Борда на регентите — и в състояние да го пробутат.

Макро (както и единият от тези регенти) беше член на войнствената и свръхсекретна секта вътре в другата секта: „Чукът на Бога“. Досущ като всички ендъри, те вярваха, че Бог е решен да унищожи човечеството. За разлика от повечето обаче, онези от „Чукът на Бога“ се чувстваха призвани да му помогнат.

На връщане към университетското градче обърках пътя и минах покрай долнопробно заведение за включване, което не бях виждал преди. Предлагаха групов секс, ски спускане, автомобилна катастрофа. Правил съм го, бил съм там. Да не говорим за всички онези заведения, които предлагаха бойни действия.

Всъщност никога не съм участвал в автомобилна катастрофа. Чудя се дали актьорът умира. Понякога ендърите го правят, макар имплантацията на жак да се смята за прегрешение. Понякога хората го правят, за да се почувстват знаменити за няколко минути. Никога не съм се включвал към такива, но Ралф си има свои любимци и когато съм включен към Ралф, придобивам представа от втора ръка. Май никога няма да проумея славата.

На портала на университета имаше друг сержант, тъй че отново минахме през познатото бавно разиграване на „песни и пляски“.

Цял час въртях педалите безцелно из градчето. Беше доста пусто в неделния следобед на дългия уикенд. Отидох в сградата на факултета по физика, да видя дали някой студент не ми е пуснал работите си под вратата; един го беше сторил — предсрочно , чудо на чудесата. В бележка съобщаваше, че ще пропусне лекциите, защото сестра му имала парти за пред обществото в Монако. Горкото дете.