Джо Холдеман - Вечният мир

Когато бях още хлапак, легализираха проституцията във Флорида за няколко години. Ала и това отмина, ведно с големите казина, преди да стана достатъчно голям, за да проявя интерес.

Проституирането се смята за престъпление в Тексас, но мисля, че трябва да досадиш прекалено много, за да те закопчеят. Двете ченгета, които видяха как „джил“-ката ми се предлага, не й туриха белезниците. Може би по-късно, след като припечели достатъчно пари за прибиране.

„Джил“-ките имат доста работа. Те знаят как се чувства един мъж.

Минах покрай университетските магазини с техните академични цени и поех към града. Южен Хюстън не е от най-приятните места, но бях въоръжен. Освен това си мислех, че лошите момчета чакат късните часове и все още спят.

Едно от тях обаче не спеше.

Подпрях велосипеда на стойката пред магазина за спиртни напитки и тъкмо се главичках със своенравната ключалка, която би трябвало да приеме картата ми.

— Ей, младеж — се чу дълбок басов глас зад гърба ми. — Имаш ли да ми дадеш 10 долара? Може би двайсет?

Обърнах се бавно. Беше с една глава по-висок от мен, май към четирийсетте, слаб, но мускулест. Лъскави ботуши до коленете и плътно пристегната опашка, типична за един ендър: Бог ще я използва да го изтегли на небето. При това скоро — на това можеше да се надява.

— Мислех си, че на вас не ви трябват пари.

— Трябват ми малко. И ми трябват сега.

— Е, и какви са ти нуждите? — Поставих ръка на бедрото си. Не бе естествен жест, но беше по-близо до ножа. — Може и да разполагам тъкмо с онова, което ти трябва.

— Нямаш го. А аз трябва да го купя.

Измъкна от ботуша си дълъг нож с тънко трептящо острие.

— Махни ножа. Имам десетачка.

Глупавата му кама не можеше да се опре на автоматичния ми нож, но не исках да правя дисекция тук, на тротоара.

— О, значи имаш десетачка! А може би имаш и петдесет? Пристъпи към мен.

Извадих автоматичния нож и го включих. Той забръмча тихо и светна.

— Току-що изгуби десетачката. Колко още искаш да изгубиш?

Той се вторачи във вибриращото острие. Блестящата пара над предната му третина издаваше, че острието беше нажежено колкото повърхността на слънцето.

— Значи си военен. Механик си.

— Или съм механик, или съм убил механик и съм му взел ножа. И в двата случая — искаш ли още да се занасяш с мен?

— Механиците не са толкоз курназ. И аз бях в армията.

— Тогава всичко ти е ясно. — Той направи малка крачка вдясно, мисля, че беше финт. Аз не помръднах. — Значи нямаш търпение да изчакаш възнесението си, така ли? Искаш да умреш веднага?

Той ме изгледа продължително. В очите му не можеше да се прочете нищо.

— О, я върви на майната си.

Мушна ножа в ботуша си, обърна се и си тръгна, без да поглежда назад.

Изключих ножа и задухах острието му. Когато изстина достатъчно, го прибрах и влязох в магазина за напитки.

Магазинерът държеше хромиран спрей „Ремингтън“.

— Шибано енди. Аз бих му видял сметката.

— Благодаря — отвърнах. Той би видял и моята сметка със спрея. — Имаш ли половин дузина „Дикси“?

— Разбира се. — Отвори касата зад себе си. — Карта с купони?

— Военен — отвърнах. Не си направих труда да си вадя картата.

— Досетих се. — Той ровичкаше нещо. — Знаеш ли, че прекараха закон, който ме задължава да пускам шибаните ендита в магазина? Никога не купуват.

— И защо да го правят? — попитах. — Светът ще загине в пламъци я утре, я вдругиден.

— Точно така. Но междувременно ще те оберат до шушка. Имам само в кутии.

— Няма значение.

Бях започнал леко да треперя. При срещата с ендъра и този винаги готов да те ликвидира магазинер бях по-близо до смъртта, отколкото съм бил в Портобело.

Постави шестте бири пред мен.

— Не искаш ли да продадеш този нож?

— Не. Трябва ми непрекъснато. С него отварям писмата на почитателките си.

Не биваше да го казвам.

— Трябва да ти река, че не те познавам. Следя главно Четвърти и Шестнайсети.

— Аз съм от Девети. Не е толкова вълнуващо.

— Има забрана за него — кимна разбиращо той.

Четвърти и девети бяха взводове на ловци-убийци, тъй че ги показваха най-много. Войскарчетата — така наричахме феновете им.

Магазинерът беше малко възбуден, макар и да бях от забранените за показване. И участник в психооперации.

— Значи не си гледал Четвърти в сряда, така ли?

— Ей, аз не гледам дори собствената си група. Пък и тогава бях още в клетката.

Той се спря за миг с картата ми в ръка, потресен от откритието, че човек може да преживее девет поредни дни в голем и след това няма да се втурне право към куба да проследи войната.