Джо Холдеман - Вечният мир

— И взводът ти — засмя се Рей. — Приятна компания.

— Как се връзва момичето с вашите интердисциплинарни занимания? — попитах.

— Нова работа, която започнахме, докато те нямаше — отвърна Рей. — Сключихме договор за изследване на сривовете, причинени от симпатия. Хора, които рухват от състрадание към врага.

— Можете да използвате Джулиан — каза Реза. — Той чисто и просто си ги обича педросите.

— Това няма пряка връзка с политиката — рече Марти. — И обикновено се случва с хора, които са от година-две на служба. По-често с жените, отколкото с мъжете. Той не е подходящ кандидат. — Кафето пристигна, той вдигна чашката и духна. — Е, какво ще кажете за това време? Прогнозата беше за хладно и ясно.

— Много си падам по метеоролозите — рекох.

Реза кимна.

— Корен квадратен на минус едно.

Тази вечер щеше да се говори още за сривовете, причинени от състрадание.

Джулиан не знаеше колко селективен бе наборът във войската, как се подбират хора, които да заемат точно определени места при механиците. Имаше няколко взвода ловци-убийци, които бяха трудни за управление на няколко равнища. Те изпълняваха лошо заповедите на взводно ниво, не се интегрираха добре хоризонтално с останалите взводове в ротата. Отделните механици във взвод ловци-убийци имаха склонността да не се свързват здраво един с другиго.

И това не беше за чудене. Те бяха съставени от такъв тип хора, които в по-раншните армии са били подбирани за „мокри“ поръчки. Човек трябваше да очаква те да са независими и донякъде откачени.

Както Джулиан бе забелязал, в повечето взводове имаше поне по един човек, който, изглежда, бе подбран погрешно. В неговия беше Канди, ужасена от войната, нежелаеща да навреди на противника. Наричаха такива хора „стабилизатори“.

Джулиан подозираше, че тя изпълнява ролята на колективната съвест на взвода, но по-точно би било да бъде наричана регулатор, досущ като регулатора на някоя машина. Взводове, които не разполагаха с хора като Канди, проявяваха тенденция да излизат извън контрол, да „лудват“. Понякога това ставаше с ловците-убийци, чиито стабилизатори не можеха да бъдат прекалено миролюбиво настроени, а в тактическо отношение това бе катастрофално. Войната според фон Клаузевиц е контролирано използване на сила, за да се постигнат политически цели. Неконтролираната сила с еднакъв успех може колкото да навреди, толкова и да помогне.

(Съществуваше мит, основан на благоразумни наблюдения, че берсеркерските епизоди имаха добър ефект при продължителните бойни действия, тъй като караха Нгуми да се боят повече от големите. Но според учените, които изследваха психологията на врага, всъщност бе вярно тъкмо обратното. Големите бяха страховити, когато действаха като същински машини, управлявани от разстояние. Когато се ядосаха или изперкваха — и действаха като хора в скафандри на роботи — тогава бяха по-уязвими и победими.)

Повече от половината стабилизатори рухваха, преди да е свършил срокът им на служба. В повечето случаи това не бе внезапен процес, той се предхождаше от период на разсеяност и нерешителност. Марти и Рей щяха да изследват изпълненията на стабилизаторите преди рухването им, за да разберат дали съществува някакъв всеобщ показател, който би предупредил командирите, че е време да потърсят смяна или модификация в програмирането на стабилизатора.

Приемаше се, че неуязвимата и непробивна защита на жака има за задача да предпази хората от самонараняване или от нараняване отвън, но всички знаеха, че това е просто, за да се запази монополът на правителството. Както и много други неща, известни на всички, това не бе вярно. Не бе съвсем вярно и друго: че не можеш да модифицираш даден жак на място, ала промените се ограничаваха до паметта — обикновено когато армията иска даден войник да забрави онова, което е видял. Само двамина от „Специална съботна вечер“ бяха наясно с това.

Понякога изтриваха от паметта на войника спомен за някоя случка от съображения за сигурност, по-рядко — от хуманни съображения.

Почти цялата дейност на Марти сега беше свързана с военните, което го караше да се чувства неуютно. Когато бе започнал преди трийсет години, жаковете бяха още недодялани, скъпи и рядко срещани, използваха се за медицински и научни изследвания.

Тогава повечето хора все още работеха, за да изкарат прехраната си. Десет години по-късно, поне в „първия свят“, повечето дейности, свързани с производството и разпределението на стоки бяха или остарели, или ликвидирани. Нанотехнологията ни бе дала наномашините: искаш къща, и поставяш машината в близост до пясък и вода. Пристигай на другия ден с натоварения с покъщнина камион. Можеш да поискаш кола, книга, картотека. Не след дълго вече нямаше нужда да искаш, разбира се; машината си знаеше от какво се нуждаят хората и колцина от тях са в нейния обхват.