Джо Холдеман - Вечният мир

Не повторих трите секунди, разбира се; само минутата, която ги предхождаше. Всички, които бяха на пост, са чули едно тихо „пук“ — катапултирането на вражеския пилот. Сетне Канди с ъгълчето на окото си забелязва единия самолет за стотна от секундата — как се появява от гората, обрамчила паркинга, и пикира. Опитва се да се извърти и да се прицели с лазера си; там записът свършва.

След като Мел излезе, изпихме по две бири и хапнахме на летището. Той отлетя за Калифорния, а аз се върнах за няколко часа в болницата. Подкупих един техник да ме свърже с Канди и Карин за пет минути — това не е съвсем против правилата, ние все още бяхме на служба — време, достатъчно, за да се уверим един другиго, че ще се оправим и да споделим тъгата си по Ралф. Особено тежко й беше на Канди. Поех част от страха и болката, която бяха стаили в сърцата си. Никой не би искал да се сблъска с проблема на промяната, след като машината е била в сърцевината на живота му. А те бяха евентуални кандидатки за това.

След като се изключихме, Канди стисна силно ръката ми, всъщност само показалеца ми, и се вторачи в мен.

— Ти криеш тайните си по-добре от всеки друг — прошепна тя.

— Не искам да говорим за това.

— Знам, че не искаш.

— За какво да говорим? — попита Карин.

Канди поклати глава.

— Благодаря — рече тя и пусна пръста ми.

Измъкнах се от малката стая.

— Бъди… — рече Канди и не довърши изречението. А може би това бе изречението.

Тя бе почувствала колко силно беше желанието ми да не се събуждам. Обадих се на Амелия от летището и й казах, че ще се прибера у дома след няколко часа, ще й обясня всичко по-късно. Щеше да е малко след полунощ, но тя ми каза да отида право у тях. Това ми донесе облекчение. Връзката ни не се подчиняваше на никакви ограничения, но винаги се надявах, че спи сама и чака да минат десетте дена, в които ме няма.

Естествено, тя разбра, че се бе случило нещо сериозно. Когато слязох от самолета, тя беше там, а навън ни чакаше такси.

То бе програмирано за движение в час-пик, затова ни бяха необходими двайсет минути, да се приберем по пътищата на открито, които никога не виждам, освен когато съм с велосипед. Успях да разкажа в общи линии на Амелия за случилото се, докато се промъквахме в лабиринта, по който да избегнем несъществуващо движение. Като стигнахме до портала на университетското градче, постовият видя униформата ми и ни махна да минаваме — чудо на чудесата.

Оставих се да ме уговори да хапна малко китайска яхния. Всъщност не бях гладен, но знаех, че й харесва да ме храни.

— Трудно ми е да си го представя — рече тя, докато тършуваше за купички и пръчици, а манджата се топлеше. — Разбира се, че е така. Само си приказвам. — Тя застана зад мен и разтри врата ми. — Кажи ми, че ще се оправиш.

— Аз вече съм добре.

— О, глупости! — Заби пръсти във врата ми. — Стегнат си като дъска. Още не си изминал и половината път към възстановяването си… към онзи, който беше преди.

Беше сгряла малко саке. Налях си втора чашка.

— Може би. Аз… пуснаха ме да се върна и да се включа с Канди и Карин в кардиологичното отделение. Канди е в доста тежко състояние.

— Страхува се, че ще й сменят сърцето?

— Това е повече проблем за Карин. Канди отново и отново се връща към смъртта на Ралф. Не може да понесе загубата.

Тя се присегна и си наля чашка саке.

— Не е ли психотерапевт, добре запознат с преодоляването на меланхолията? Имам предвид — когато не е на служба.

— Да, ама защо човек си избира такава работа? Тя е изгубила баща си при катастрофа, когато е била 12-годишна, била е в колата. Този случай така и не потънал в дълбока забрава. Той се спотайва там, на втори план, всеки път, когато се сближава с някого.

— Когото обича? Например теб?

— Не е любов. Това е машинална реакция, позната ми от общите ни преживявания.

Тя прекоси кухнята да разбърка манджата, сетне се върна при мен.

— Може би пак ще трябва да го преживеем! Може след шест месеца отново да се случи! — възкликнах.

Това едва не я накара да избухне, но се сдържа. И двамата бяхме уморени и смутени.

— Не е същото, както с Каролин — заоправдавах се. — Трябва да ми повярваш. Канди ми е повече като сестра…

— О, има си хас!

— Е, не като собствената ми сестра. — Не бях се чувал с нея повече от година. — Близък съм с нея, интимно, предполагам може да се каже, че е нещо като любов. Но не е като между мен и теб.

Тя кимна и сипа яденето в купичките.

— Извинявай. Ти си преминал през ада, а аз ти сервирам още една порция ад у дома.