Джо Холдеман - Вечният мир

— Слушам, сър — отвърна Търман на празния екран.

Търман пи кафе почти цял час, гледаше вестника, без всъщност да го чете. Сетне му позвъниха и му съобщиха, че лимузината на генерала го очаква пред зоната за пристигащи пътници.

Отиде там и се изненада, че лимузината имаше за шофьор човек — дребна млада жена, сержант от техническите служби, със зелена униформа. Тя му отвори задната врата. Прозорците бяха непрозрачни и огледални.

Седалките бяха меки и дълбоки, но покрити с неудобна найлонова тъкан. Шофьорката не каза нищо, но му пусна музика — лек дрифт-джаз. Тя всъщност и не караше, само натисна някакъв бутон. Зачете се в старовремска библия от хартия, без да обръща никакво внимание на предизвикващите вцепенение гигантски сиви модули „Гросман“, във всеки от които живееха по сто хиляди души. Търман бе донякъде впечатлен от тях. Кой би желал доброволно да живее по такъв начин? Разбира се, мнозинството от живущите сигурно бяха призовани на държавна служба и просто отмерваха кога ще изтече срокът й.

Лимузината спря пред товарна рампа, която бе обозначена само с жълтите букви BLKRDE21. Шофьорката остави библията си и отвори вратата на Търман.

— Моля, последвайте ме, сър.

Минаха през автоматична врата и се запътиха право към асансьора, чиито стени бяха облицовани с безброй смаляващи огледала. Шофьорката положи длан върху плочката за идентификация и рече:

— Генерал Блейсдел.

Асансьорът пълзя около минута, Търман наблюдаваше милиони търмани да се оттеглят във всичките четири посоки и се опита да не се вторачва прекалено много върху различните привлекателни страни на придружителката си. Почитателка на библията — не бе неговият тип. Добро задниче обаче.

Вратите се отвориха към потънала в тишина гола приемна. Сержантката отиде зад бюрото и натисна бутона на пулта.

— Съобщете на генерала, че лейтенант Търман е тук. — В отговор се разнесе шепот и тя кимна. — Последвайте ме, сър.

Следващата стая повече приличаше на генералски кабинет. Дървена ламперия, истински картини по стените, екран, на който се виждаше изображението на връх Килиманджаро. Едната стена бе заета от наградите, грамотите и холографиите на генерала с четирима президенти.

Старият джентълмен се надигна любезно иззад голямото цял декар безукорно подредено писалище. Имаше атлетична фигура, а в очите му блещукаше пламъче.

— Моля ви, седнете тук, лейтенант. — Посочи му чифт тапицирани с кожа кресла. Погледна към сержантката. — И доведете мистър Карю.

Търман се настани неспокойно.

— Сър, не съм много сигурен колко хора би трябвало да…

— О, мистър Карю е цивилен, но можете да му се доверите. Той е специалист по информатика. Ще се включи с вас и ще ни спести много време.

Търман усети как го облива предчувствието за мигрена.

— Сър, наистина ли е необходимо? Включването…

— О, да, да. Този мъж е жак-свидетел във федералната съдебна система. Той е съкровище, истинско съкровище.

Съкровището влезе, без да каже и дума. Изглеждаше като восъчна статуя на самия себе си. Официална туника и тънка вратовръзка.

— Хм — рече той и генералът кимна. Седна на другия стол и измъкна чифт жак-кабели от кутия на масата, която бе между него и Търман.

Търман отвори уста и понечи да обясни, но сетне просто се включи. Карю го последва.

Търман се вдърви, очите му се обелиха. Карю се вгледа с интерес в него и започна да диша, тежко, потта изби по челото му.

След няколко минути той се изключи, а Търман се отпусна в облекчаващо безсъзнание.

— Беше му много трудно — рече Карю, — но получих голям обем интересна информация.

— Цялата ли? — попита генералът.

— Всичко, което ни е необходимо, че и отгоре.

Търман се закашля и бавно се изправи в нормално седнало положение. Избърса с длан челото си, с другата ръка масажира слепоочието си.

— Сър… мога ли да помоля за обезболяващо?

— Разбира се… Сержант!

Тя излезе и се върна с чаша вода и една таблетка. Благодарен, той изпи хапчето и водата.

— А сега… сър. Какво ще правим сега?

— Онова, което ти ще направиш, синко, е да си починеш. Сержантът ще те отведе в хотел.

— Сър, не разполагам с купонна книжка, нито с пари. Всичко остана в Портобело; там бях под домашен арест.

— Не се безпокой. Ще се погрижим за всичко.

— Благодаря ви, сър.

Главоболието стихваше, но в асансьора му се наложи да затвори очи, инак щеше да се наложи да гледа как хиляди негови образи повръщат.

Лимузината си бе на същото място. Той се отпусна доволен на седалката.