Джеймс Роллинс - Олтарът на Рая

А после децата се завтекоха към нея. Едно малко момиченце протегна ръчичка. Лорна я пое, но без да изпуска ръката на Джак.

Подчини се на децата и се остави да я поведат към събралата се пред изхода армия. Онзи, когото беше кръстила Адам, не помръдна от мястото си.

Тогава детето най-отпред — най-мъничкото момче, ако можеше да се съди по ръста му — вдигна ръка към покрития с белези хоминид.

Адам погледна надолу. На лицето му бе изписана смесица от мъка и болка. Вместо да поеме ръката на детето, той отскочи назад, сякаш се боеше от допира до него.

Но за чия безопасност — за своята собствена или за безопасността на децата?

Стената от зверове последва примера на Адам — раздели се и им направи път към изхода. Пускаха ги да си вървят… или може би ги прогонваха? Така или иначе, малкото момченце поведе и децата тръгнаха навън, като водеха със себе си Бенет, Лорна и Джак.

След няколко крачки се озоваха в кабинета на вилата. Сякаш бяха минали дни, откакто Лорна бе стъпвала тук.

В помещението имаше още зверове, но и те ги пуснаха да минат необезпокоявани. Когато продължиха нататък, Лорна забеляза в коридора група мъже. Един затича към нея.

— Лорна!

Тя не можа да повярва на очите си.

— Кайл!

След като видя Джак, се надяваше, че и брат й може би е жив, но не смееше да попита, тъй като се страхуваше от отговора.

Кайл избута Джак настрани и я прегърна.

— Никога вече не прави това!

Лорна не беше сигурна какво точно да не прави, но кимна.

— Обещавам.

Видя над рамото на Кайл как Джак отива при своя брат. Заговори му бързо, като размахваше ръце. Ранди се вцепени, после се обърна и забърза към изхода с останалите. Един от мъжете заговори нещо по радиостанцията.

Джак се върна при тях.

— Обаждат се на Ти-Боб да пусне още лодки. Ще ни чакат на плажа. Ще трябва да побързаме, ако искаме да изпреварим експлозията.

— Експлозия ли? — попита Кайл.

Без да дава повече обяснения, Джак понечи да се отдалечи, но докато се обръщаше, изгуби равновесие. Лорна се помъчи да го хване, но той се олюля и се строполи по очи на пода.

— Джак!

Тя коленичи до него. От самото начало бе подозирала, че нещо не е наред. Докато се държаха за ръце, Джак трепереше, сякаш имаше някакви микропристъпи. Лорна вече се боеше от най-лошото.

Кайл й помогна да го обърнат по гръб.

Джак изгаряше от треска. Лорна усети как треперенето му се засилва, става по-лошо. Мускулите му се свиваха в спазми. Очите му се бяха подбелили. Последният резерв сили, на които беше разчитал досега, вече бе изчерпан.

Лорна сложи длан на бузата му и очите му отново се отвориха. Устните му се раздвижиха едва-едва. Тя се наведе, за да може да го чуе.

Дъхът му докосна ухото й. Думите бяха само три.

— Том… го няма.

Лорна се дръпна. Отначало не го разбра. Защо говореше за по-малкия си брат? После видя нещо в очите на Джак, нещо, което може би винаги е било там, нещо, което по всякакъв начин се бе опитвала да не види, пренебрегвайки собствените си чувства като спомени за друго момче, за друга любов.

„Том го няма.“

От крайчеца на окото му се отрони сълза. Беше искал да сподели това, преди да е станало твърде късно. Може би искаше да каже дори нещо повече.

— Джак…

Но той вече бе изгубил съзнание. Очите му се изцъклиха, гръбнакът му се изви в дъга. Ръцете и краката му се вдървиха. Пристъпът беше ужасен.

Лорна се просна отгоре му.

— Помогни ми да го удържим.

Кайл хвана главата му. Притичаха двама мъже, екипирани като Джак.

— С какво можем да помогнем? — попита по-едрият.

— С нищо — отвърна Бенет, гледаше тресящото се тяло на Джак. — Виждал съм това и преди. Даже прекалено много пъти. Заразен е.

Лорна бе заподозряла същото. Спомняше си описанието на Малик за белтъка в кръвта и слюнката на генетично изменените животни, как той се възпроизвеждал, пресичал бариерата кръв — мозък и изгарял мозъчната кора като горски пожар.

— Няма надежда — рече Бенет.

Лорна обаче нямаше намерение да приеме това. Стана и посочи към вратата.

— Отнесете го при лодките.

— Какво ще правиш? — попита Кайл.

Лорна се обърна и забърза към лабораторията.

— Никой не е оцелял — извика Бенет след нея.

Лорна изтича през скупчилите се зверове.

Бенет грешеше.

Поне един беше оцелял.

Обхванат от черен гняв, Дънкан бързаше към усамотения залив. До водата имаше навес за лодки, тесен каменен кей водеше навътре към привързания хидроплан — малка и надеждна „Чесна“. Под лъчите на залязващото слънце заливът приличаше на изкован от бронз.