Энди Вейр - Марсианецът

Облякох скафандър, влязох в шлюз 2 и свалих налягането до пълен вакуум. Напъхах генератора в торбата и я затворих. Получи се перфектна херметизация.

После дойде време да направя някои тестове. Сложих РТГ в контейнера и го напълних с вода. Контейнерът побра двайсетина литра, които генераторът затопли за нула време. Температурата се повишаваше с градус на минута. Изчаках водата да се загрее до четиресет градуса. После свързах тръбата на регулатора — онази, по която се връща охладеният въздух — и зачаках да видя какво ще стане.

Сработи перфектно! Въздухът си бълбукаше доволно през водата, точно както се бях надявал. Нещо повече, мехурчетата раздвижваха водата, което допълнително изравняваше температурата в целия обем на кутията.

Оставих устройството да работи в продължение на час и в Подслона започна да става студено. Топлината от радиационния генератор не може да компенсира топлината, която се губи от голямата допирна площ на Подслона с марсианския въздух. Но няма значение. Вече бях доказал на практика, че е достатъчна да затопли далеч по-малкия марсоход.

Прехвърлих тръбата за връщащия се въздух към регулатора и всичко се върна към нормалното.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 381

Мислех си за законите на Марс. Да, знам, че е глупаво, но имам много свободно време.

Съществува международен договор, според който никоя държава не може да предявява претенции към територии и неща, които не са на Земята. А според друг договор, ако не си на територията на никоя държава, влизат в сила законите на морското право.

Следователно Марс се намира в „международни води“.

НАСА е американска невоенна организация и е собственик на Подслона. Значи, докато съм в Подслона, важат американските закони. Изляза ли навън, озовавам се в международни води. После, вляза ли в марсохода, отново попадам под ударите на американското законодателство.

Ето я и готината част: на някакъв етап ще стигна до кратера Скиапарели и ще си присвоя МИА на „Арес 4“. Никой не ми е давал изрично разрешение да го направя и няма как да ми го дадат, докато не се кача на „Арес 4“ и не включа комуникационните системи. След като се кача на „Арес 4“ и преди да съм говорил с НАСА, аз реално ще поема контрола над съд в международни води без разрешение.

А това ме прави пират!

Космически пират!

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 383

Сигурно се чудите какво правя в свободното си време. Основно мързелувам и зяпам телевизия. Но вие правите същото, така че не бързайте да ме съдите.

Също така планирам пътуването си.

Първият ми преход, онзи до „Патфайндър“, беше лесна работа. Равен терен от начало до край. Единственият ми проблем беше с навигацията. Но пътуването до Скиапарели ще включва преход през силно пресечен терен.

Разполагам с груби сателитни карти на цялата планета. Картите не са подробни, но пак добре, че имам и такива. В НАСА едва ли са очаквали, че ще си правя разходки от по три хиляди и двеста километра.

Ацидалийската равнина (където се намирам в момента) е със сравнително малка височина. Същото важи и за Скиапарели. Но теренът помежду им се издига и спада с до десет километра по вертикалата. Ще има доста участъци, където шофирането ще е чиста проба опасно.

В началото, докато съм в равнината, всичко ще е наред, но след шестстотин и петдесет метра започва надупчената от кратери Арабия Тера.

Има едно нещо, което работи в моя полза и това си е дар божи, буквално. По силата на някакъв геоложки каприз има една долина на име Моурт Валис, която се намира на съвършеното място.

Преди милиони години е била река. Сега е долина, която пресича ужасната Арабия Тера почти по права линия към Скиапарели. Теренът на долината е значително по-заравнен, а последният й участък се изкачва плавно.

Като съберем дължината на Ацидалийската равнина и долината Моурт, ми се падат хиляда триста и петдесет километра сравнително леснопроходим терен.

Останалите хиляда осемстотин и петдесет километра… е, те няма да са толкова приятни. Особено когато стигна до голямото спускане към самия Скиапарели. Ужас.

Както и да е. Долината Моурт. Супер си е.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 385

Най-лошото от пътуването до „Патфайндър“ беше принудителният ми престой в марсохода. Трябваше да живея натясно, сред купчина боклуци и всякакви телесни миризми. Точно като в колежа.

Туш!

Сериозно обаче. Много беше гадно. Двайсет и два дни пълна мизерия.

По план трябва да тръгна за Скиапарели сто дни преди спасението си (или смъртта си), и се кълна в Бога, че по-скоро сам ще си откъсна главата, отколкото да живея толкова дълго в марсохода.