Энди Вейр - Марсианецът

— Разбрано, Цзюцюан.

Люис свали слушалките си и се обърна към Мартинес и Йохансен.

— Разтоварете сондата и подредете провизиите. Аз ще ида да помогна на Вогъл и Бек да свалят скафандрите си.

Мартинес и Йохансен се понесоха по коридора към скачващия док.

— Е — попита пилотът. — Кого би изяла най-напред?

Тя го стрелна с поглед.

— Защото си мисля, че аз съм най-вкусен — продължи той и сгъна ръка със свит юмрук. — Гледай само. Чист мускул.

— Не е смешно.

— Аз съм свободно отглеждан, да знаеш. На царевична диета.

Тя поклати глава и се оттласна да набере скорост.

— Стига де! Мислех, че обичаш мексиканско!

— Изобщо не те слушам — извика през рамо тя.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 376

Най-сетне приключих с модификациите на марсохода!

Най-трудно ми беше да измисля как да осигуря животоподдържащите системи. Всичко останало беше просто тежка физическа работа. Много физическа работа.

Зарязал бях дневника, затова нека ви разкажа накратко какво стана:

Първо, трябваше да довърша дупките с дрелката, която уби „Патфайндър“. После изпилих милион малки парченца сплав между дупките. Добре де, бяха седемстотин четиресет и девет, но имах чувството, че са милион.

Така се сдобих с една голяма дупка в караваната. Препилих ръбовете, за да не са твърде остри.

Помните ли палатките? Изрязах дъното на едната и онова, което остана, беше с точния размер и форма. Използвах лепящи ленти да го прикрепя към дупката откъм вътрешността на караваната. След като залепих и херметизирах няколкото теча, които открих, се получи хубав голям балон на покрива й. Разширеното херметизирано пространство е предостатъчно да побере оксигенатора и атмосферния регулатор.

Регулаторът има външен компонент, известен под колоритното название „външен компонент на атмосферния регулатор“. Регулаторът изпомпва въздух към него, така че въпросният въздух да замръзне под влиянието на ниските марсиански температури. Прави го по тръба, която минава през клапа в стената на Подслона. После въздухът се връща по друга подобна тръба.

Не беше особено трудно да прекарам тръбите през платнището на балона. Имам няколко резервни клапи. Простичко казано, те представляват малки квадрати от същия материал като платнището, със страна десет сантиметра и с клапа в центъра. Защо имам такива ли? Ами, представете си какво би станало, ако по време на нормална мисия клапата на регулатора се повреди. Една толкова незначителна повреда би сложила край на цялата мисия. Далеч по-лесно е да изпратят резервни клапи.

Външният компонент е относително малък. Стъкмих му рафт точно под рафтовете на соларните панели. Тръбите и рафтът са готови да поемат външния компонент, когато дойде моментът да инсталирам оксигенатора в караваната.

Все още има много работа.

Аз не бързам обаче. Не си давам зор. Излизам за по четири часа да свърша нещо, през останалото време си почивам в Подслона. От време на време си вземам и почивни дни, особено когато гърбът ме боли. Не мога да си позволя травми.

Ще се опитам да пиша по-редовно в дневника. Сега, когато има реални шансове да се измъкна оттук, хората може и да го прочетат. Ще бъда по-старателен и ще пиша всеки ден.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 380

Завърших топлинния резервоар. Помните ли експериментите ми с РТГ и горещата вана, която си устроих? Принципът е същият, но измислих едно подобрение — да потопя РТГ. Така всичката топлина ще се складира.

Започнах с голям твърд контейнер за проби (или „пластмасова кутия“ за хората, които не работят в НАСА). Прекарах тръба през отвора и покрай едната стена на кутията, после навих тръбата на спирала върху дъното. Залепих я да не мърда и запуших края й. С помощта на най-малкото си свредло пробих множество дупчици във въпросната намотка. Идеята е връщащият се въздух да минава през водата като малки мехурчета. По-голямата допирна повърхност ще осигури по-добро затопляне на въздуха.

После взех среден еластичен контейнер за проби (найлонова торба с цип) и се опитах да пъхна РТГ вътре и да го запечатам там херметически. Но РТГ е с неправилна форма и въпреки усилията си не успях да изкарам всичкия въздух от торбата. А вътре не трябва да има въздух. Ако остане, част от топлината ще се задържи във въздуха, вместо да отиде във водата, и е твърде вероятно торбата да се стопи от прегряване.

Опитвах на няколко пъти, но все оставаше въздушен джоб. Започвах сериозно да се дразня, когато се сетих, че имам въздушен шлюз.