Энди Вейр - Марсианецът

Димната опашка на „Тайянг Шен“ се разнасяше в мразовитото небе над пустинята Гоби. Вече невидима с просто око, ракетата напредваше стремително към орбита. Оглушителният й доскоро рев отзвучаваше в далечен тътен.

— Перфектно изстрелване — отбеляза ентусиазирано Венкат.

— Разбира се — кимна Жу Тао.

— Вие наистина си свършихте работата и ни извадихте от голямо затруднение — каза Венкат. — И ние сме ви дълбоко признателни!

— Естествено.

— Вие, разбира се, получавате място на „Арес 5“. Всички печелят, с други думи.

— Ммм.

Венкат го стрелна с кос поглед.

— Не ми изглеждаш много доволен.

— Четири години работих върху „Тайянг Шен“ — каза Жу Тао. — Аз, както и много учени, компютърни специалисти и инженери. Всички те вложиха душата си в построяването на ракетата, а аз водех неспирни политически битки за финансирането на проекта. Накрая построихме една прекрасна сонда. Най-голямата, най-издръжливата непилотирана сонда в историята на човечеството. А сега тя си седи безполезна в един склад. И никога няма да полети. Държавният съвет няма да финансира друга такава ракета. Обърна се и срещна погледа Венкат.

— „Тайянг Шен“ можеше да е част от изключителен научен пробив. Сега е просто транспорт. Ще изпратим китайски астронавт на Марс, но какво ще спечели от това науката, което не би спечелила от престоя на друг астронавт? Тази операция е истинска загуба за научното познание на човечеството.

— Е — подхвърли предпазливо Венкат. — Не е загуба за Марк Уотни.

— Ммм — изсумтя Жу Тао.

— Разстояние шейсет и един метра, скорост 2.3 метра в секунда — докладва Йохансен.

— Никакъв проблем — каза Мартинес, втренчен в екраните пред себе си. Единият показваше образ от дока за скачване, другият следеше телеметрията на сондата.

Люис се полюшваше зад Мартинес и Йохансен.

— Визуален контакт — чу се гласът на Бек по радиото. Той стоеше в шлюз 3 — с магнитни ботуши, облечен в скафандър и при отворена външна врата. Голямата реактивна раница на гърба му беше средството, чрез което да се придвижи при нужда в открития космос. Здраво въже го свързваше с прикрепена към стената макара.

— Вогъл — каза Люис в микрофона на слушалките си. — На позиция ли си?

Вогъл чакаше във все още херметизирания въздушен шлюз 2, със скафандър, но без шлем.

— Да, на позиция съм и в готовност — отвърна той. Щеше да излезе от кораба, ако Бек изпаднеше в беда и имаше нужда от помощ.

— Добре, Мартинес — каза командирът. — Вкарай я.

— Слушам, командире.

— Разстояние четиресет и три метра, скорост 2.3 метра в секунда — докладва с ясен глас Йохансен.

— Всички показания са в номинала — отбеляза Мартинес.

— Слаба ротация на сондата — каза Йохансен. — Относителната скорост на въртене е 0.05 оборота в секунда.

— Всичко под 0.3 е добре — изтъкна Мартинес. — Системата за улавяне ще се справи.

— Сондата е в периметъра на ръчно улавяне — докладва Бек.

— Разбрано — каза Люис.

— Разстояние двайсет и два метра, скорост 2.3 метра в секунда — съобщи Йохансен. — Ъгълът е добър.

— Ще я забавя малко — каза Мартинес и прати указания на сондата.

— Скорост 1.8… 1.3… — докладва Йохансен. — 0.9… стабилизира се на 0.9 метра в секунда.

— Разстояние? — попита Мартинес.

— Дванайсет метра — отговори Йохансен. — Постоянна скорост от 0.9 метра в секунда.

— Ъгъл?

— Ъгълът е добър.

— Значи може да успеем и с автоматичното улавяне — прецени Мартинес. — Ела при татко, миличка.

Сондата се носеше бавно към дока за скачване. Свързващото й рамо — дълъг метален триъгълник — влезе във фунията на дока, като пристърга леко по ръбовете. Докът придърпа рамото, като автоматично ориентираше сондата. Няколко силни звънтящи звука проехтяха из кораба, после компютърът докладва успешно скачване.

— Скачването завършено — каза Мартинес.

— Херметизацията е отлична — докладва Йохансен.

— Бек — каза Люис по връзката. — Няма да има нужда от услугите ти.

— Разбрано, командире — отвърна той. — Затварям шлюза.

— Вогъл, прибирай се — нареди Люис.

— Разбрано, командире — потвърди той.

— Налягането при шлюза на сто процента — докладва Бек. — Влизам в кораба… вътре съм.

— И аз — каза Вогъл.

Люис натисна един бутон на слушалките си.

— Хюст… ъъ… Цзюцюан, скачването със сондата завършено. Без усложнения.

— Радвам се да го чуя, „Хермес“ — чу се гласът на Мич по връзката. — Докладвай състоянието на всички провизии, след като ги извадите и прегледате.