Энди Вейр - Марсианецът

Онзи на Мартинес го оставих близо до леглото си, в случай че ми потрябва спешно. След внезапната декомпресия обаче той може да е навсякъде. И все пак е някакво начало.

Следващият проблем — намирам се на петдесетина метра от Подслона. Спринтирането със скафандър, дори при 0.4 g, не е лесна работа. В най-добрия случай мога да измина два метра в секунда. Това са безценни двайсет и пет секунди, почти една осма от моите четири минути. Трябва да намаля това време.

Въпросът е как.

АУДИОДНЕВНИК: ДЕН 119

ГЛАСОВ ЗАПИС:

Ще търкалям проклетия шлюз.

На практика той си е телефонна будка, полегнала на хълбок. Проведох няколко експеримента.

Реших, че за да го търкулна, трябва силно да ударя стената му, докато самият аз съм във въздуха. Не мога да се подпра в някоя друга част на шлюза, защото приложените сили ще са с противоположни вектори и ще се анулират взаимно, тоест шлюзът изобщо няма да помръдне.

Първо пробвах да се оттласна от едната стена и да се блъсна в другата. Шлюзът се плъзна малко, но нищо повече.

След това пробвах да скоча силно (гравитацията е едва четиресет процента от земната!) и да ритна отсрещната стена с два крака. Резултатът беше същият.

На третия път му хванах цаката. Номерът е да стъпя здраво и с двата си крака на пода, близо до стената. После да се оттласна с крака към горния край на срещуположната стена и да я ударя с гърба си. Току-що го пробвах — силата на удара се оказа достатъчна да наклони шлюза и да го обърне с едното му лице към Подслона.

Шлюзът е широк един метър, следователно… (въздишка)… ще трябва да направя същото още петдесетина пъти.

Не ми се мисли как ще ме боли гърбът след това упражнение.

АУДИОДНЕВНИК: ДЕН 120

ГЛАСОВ ЗАПИС:

Гърбът ме боли адски.

Сложната и рафинирана техника „фрасни с гръб стената“ си има някои недостатъци. Даваше резултат средно веднъж на десет опита и беше съпроводена със значителна болка. Наложи се да правя почивки, да се разкършвам и най-общо казано, да убеждавам сам себе си, че блъскането в стената е нещо хубаво и продуктивно.

Отне ми цялата нощ, но успях.

Вече съм на десетина метра от Подслона. Повече не смея да се приближа, защото земята е осеяна с отломки от декомпресията. Шлюзът не е високопроходим. Не мога да го търколя през тези боклуци.

Беше сутрин, когато Подслонът гръмна. Сега отново е сутрин. Цяло денонощие съм прекарал в проклетия шлюз. Но скоро ще изляза.

Облякох скафандъра и съм готов за подвизи.

Така… добре… Нека премислим плана още веднъж: ще използвам ръчните настройки, за да изравня налягането в шлюза; ще изляза и ще притичам до Подслона; ще се мушна под платнището и ще намеря скафандъра на Мартинес (или на Вогъл, ако той пръв ми попадне пред погледа). После ще притичам до марсохода и готово.

Ако преценя, че времето ми изтича, преди да съм намерил скафандър, просто ще хукна към марсохода. Това ще е проблем, но поне ще имам време и материали да измисля нещо.

Поемам си дълбоко дъх и… старт!

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 120

Жив съм! И съм в марсохода!

Нещата не минаха точно по план, но не умрях, така че пак си е победа.

Изравняването на налягането в шлюза мина нормално. На трийсетата секунда бях излязъл навън. С няколко подскока (това е най-бързият начин за придвижване при тази гравитация) преминах през отломките и стигнах до Подслона. Декомпресията наистина беше размятала всичко, включително мен.

Трудно виждах, защото визьорът ми беше покрит с кръпка от материята на скафандъра. За щастие, имах камера, монтирана на ръкава. В НАСА бяха установили, че да обръщаш цялото си оскафандрено тяло, за да видиш нещо, е сериозно и излишно усилие. Затова монтират малки камери на десния ръкав. Образът се прожектира върху вътрешната страна на визьора. Това ни позволява да видим нещо, като го посочим.

Това, което виждах, беше нагъната и неясна версия на външния свят. Както се досещате, кръпката на визьора не е нито гладка, нито отразява добре. Все пак виждах достатъчно.

Тръгнах към мястото на шлюза, преди декомпресията да го издуха. Знаех, че там трябва да има голяма дупка, през която да вляза. Лесно я намерих. Гигантска е! Голям зор ще видя, докато оправя нещата.

Точно тогава дефектите на плана ми започнаха да стават очевидни. Имах само една свободна ръка. Лявата беше притисната към тялото ми, а отрязаният ръкав се подмяташе насам-натам. Следователно, докато се движех под провисналото платнище, трябваше да го подпирам с единствената си подвижна ръка. Това ме забави.