Энди Вейр - Марсианецът

— Това е понижение — възропта Минди. — Аз съм орбитален инженер, а вие ме превръщате във воайор.

— Временно е — успокои я Венкат. — И ще те компенсираме. Работата е там, че ти се занимаваш с това от месеци и вече си станала специалист по разчитането на сателитни изображения от „Арес 3“. Няма на кого другиго да възложим тази задача.

— И защо това изведнъж е станало толкова важно?

— Защото на Уотни му изтича времето — отговори Венкат. — Не знаем докъде е стигнал с модификациите на марсохода. Но знаем, че разполага с шестнайсет дни да ги довърши. Трябва да сме наясно какво точно прави. Медиите, а и немалко сенатори, непрестанно ни тормозят за информация. Дори президентът ми звъня няколко пъти.

— Но проследяването на ситуацията с нищо няма да помогне — каза Минди. — Дори Уотни да изостане от графика, нищо не можем да направим. Поставяте ми задача, която е лишена от смисъл.

— От колко време работиш за правителството? — въздъхна Венкат.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 434

Време е за окончателния тест.

Това е проблем. За разлика от пътуването до „Патфайндър“, този път тестът изисква да демонтирам ключови елементи от Подслона. Извадиш ли атмосферния регулатор и оксигенатора, ти остава… една палатка. Голяма кръгла палатка без животоподдържащи системи.

Не е толкова рисковано, колкото изглежда обаче. Както обикновено, най-трудната част е управлението на въглеродния диоксид. Ако концентрацията му във въздуха надхвърли един процент, се появяват симптоми на отравяне. Следователно трябва постоянно да следя нивата му, за да не прехвърли тази граница.

Вътрешният обем на Подслона е около сто и двайсет хиляди литра. При нормално дишане ще минат повече от два дни, преди нивата на въглероден диоксид да достигнат един процент, а концентрацията на кислорода ще остане почти непроменена. Следователно мога да мина два дни без оксигенатора и атмосферния регулатор.

И двете машини са прекалено големи, за да влязат през въздушния шлюз на караваната. За мое щастие, те са пристигнали на Марс „поразглобени“. Били са прекалено големи и за транспортирането им от Земята, затова са лесни за разглобяване.

На няколко курса пренесох всичките компоненти в караваната. Вкарвах ги през шлюза един по един. Повторното им сглобяване беше крайно неприятна задача, уверявам ви. В караваната едва има място за машините, какво остава за неустрашимия герой, който се мъчи да ги сглоби.

После дойде ред на външния компонент. Той си стои прикрепен към външната стена на Подслона и прилича на климатик — като онези, които сме свикнали да виждаме по фасадите на сградите. В известен смисъл това е и функцията му. Домъкнах го до караваната и го прикрепих към рафта, който му бях подготвил по-рано. После го свързах към изходящите тръби, които минават през „балона“ към херметизираната вътрешност на караваната.

Регулаторът изпраща въздух до външния компонент, после същият въздух се връща обратно, бълбукайки през топлинния резервоар. Системата има нужда и от херметизиран контейнер, където да складира изтегления от въздуха въглероден диоксид.

Когато изтърбушвах караваната, за да направя място, оставих един от резервоарите с тази нарочна цел. Първоначалното му предназначение е да складира кислород, но резервоарът си е резервоар. Слава на бога, че всички тръби и клапани са стандартни за мисията. Това не е случайно, а съзнателна и добре обмислена практика, която да улесни максимално работата на астронавтите в извънредна ситуация.

След като приключих със сглобяването и свързването на тръбите, включих системата в захранването на караваната. Пуснах пълна диагностика. После изключих оксигенатора (спомнете си, че ще го използвам за по един ден на всеки пет).

Преместих се в марсохода, което включваше досаден обход за някакви си десетина метра. Оттам проследих отново ситуацията. Нека отбележа, че не мога да наблюдавам животоподдържащите системи от марсохода (всички те са в караваната), но марсоходът може да ми даде цялата необходима информация за състоянието на въздуха. Кислород, въглероден диоксид, температура, влажност и прочие. Всичко изглеждаше наред.

Навлякох отново скафандъра и освободих съдържанието на малък контейнер с въглероден диоксид във въздуха на марсохода. Компютърът изпадна в истерия, миличкият — нивата на въглеродния диоксид изведнъж се бяха повишили до смъртоносно ниво. После постепенно се върнаха към нормалната концентрация. Регулаторът си вършеше работата. Добро момче!