Стивен Кинг - Томичукалата

… някакъв вид разум.

На Андерсън не й хареса накъде води всичко това и се опита да заглуши гласа с изпитания стар съвет: карай да върви.

Този път помогна.

За малко.

Андерсън искаше да излезе и да продължи да копае. Предната част на мозъка й не одобряваше изобщо тази идея. Предната част на мозъка й смяташе, че тази идея е чужда. Зарежи това чудо, Боби. Опасно е. Правилно. Между другото, Боби, как въздейства на теб това нещо? Никак, доколкото можеше да „види“. Но човек не може да види и какво причинява цигареният дим на дробовете му. Затова и хората продължават да пушат. То можеше да разяжда черния й дроб, или да задръства камерите на сърцето й с холестерол, или да я прави безплодна. При цялата й неосведоменост костният й мозък можеше точно в този момент да произвежда като луд коварни бели кръвни телца. Защо да спираш с един обикновен подранил мензис, когато можеш да се сдобиеш с нещо така наистина интересно като левкемия, Боби?

Въпреки това, тя искаше да отиде да копае.

Този порив, прост и първичен, нямаше нищо общо с предната част на мозъка й. Той се коренеше някъде много по-дълбоко навътре. Имаше всички белези на някаква физическа пристрастеност — към сол, някакъв вид пиене, хероин, цигари или кафе. Предната част на мозъка й държеше на логиката. Тази друга част излизаше с почти несвързано, безапелационно нареждане: Отиди да копаеш, Боби, всичко е наред, иди да копаеш, иди бе, майка му стара, защо пък да не покопаеш още малко, знаеш, че искаш да разбереш какво е това, затова иди да копаеш, докато видиш какво е, копай, копай, копай…

Успяваше да изключи гласа само със съзнателно усилие на волята и петнайсет минути по-късно осъзнаваше, че отново слуша напевите му, като на някакъв делфийски оракул.

Трябва да кажеш на някого какво си намерила.

На кого? На полицията? Тц. Няма да стане. Или…

Или на кого?

Тя се намираше в градината и бясно плевеше… наркоман, на когото са спрели наркотика.

„… човек на властта“, завърши умът й.

Дясното й полукълбо се включи със саркастичния смях на Ан, който знаеше, че би последвал… но смехът нямаше тази власт, от която се бе опасявала. Както и много други от нейното поколение, Андерсън не залагаше прекомерно на идеята „остави властите да се оправят“. Недоверието й към начина, по който властите се оправяха с нещата, бе започнало още на дванайсет годишна възраст, в Ютика. Тя седеше на дивана в техния хол, с Ан от едната й страна и майка им от другата. Ядеше хамбургер и гледаше как даласката полиция охранява преминаването на Лий Харви Осуалд през подземен гараж. Имаше много представители на даласката полиция. Толкова много, всъщност, че телевизионният коментатор разправяше на страната как някой е застрелял Осуалд преди всички тези полицаи — всички тези хора на властта — да са изпитали изглежда и най-малкото съмнение, че изобщо нещо не е наред, а още по-малко какво е то.

Доколкото на нея й беше известно, даласката полиция си свършила толкова добре работата с охраната на Джон Кенеди и Лий Харви Осуалд, че й поверили летните расови вълнения две години по-късно, а след това и войната във Виетнам. Последвали и други поръчки: оправяне с петролното ембарго десет години след убийството на Кенеди, преговорите за освобождаването на американските заложници от посолството в Техеран, и, когато станало ясно, че арабеските нямат намерение да се вслушат в гласа на разума, Джими Картър изпратил даласката полиция там, за да спаси тези бедни хорица — в края на краищата власт, която се е справила с такава хладнокръвна самоувереност с онзи случай в Кент, със сигурност можела да свърши такава работа, каквато тези момчета с цел „Мисия: Невъзможното“ вършели всяка седмица. Е, старата даласка полиция извадила малко лош късмет в този случай, но общо взето поставили положението под контрол. Всичко, което човек трябва да направи, е да погледне колко дяволски „подредено“ бе станало положението в света през годините, откакто някакъв мъж с щампована тениска, помада в оредяващата коса и мазнина от пържено пиле под ноктите пръсна мозъка на един президент, който си седеше на задната седалка в кадилака и пътуваше по улицата на малко тексаско каубойско градче.

Ще кажа на Джим Гардънър. Когато се върне. Гард ще знае какво да направи, как да се оправи. Във всички случаи ще му хрумне нещо.

Гласът на Ан: Смяташ да искаш съвет от регистриран откачен. Страхотно.