Стивен Кинг - Томичукалата

Сивото си беше още там… всичко, което се бе появило до този момент, поне доколкото можеше да си го спомни.

Никога не бе мислила, че ще се радва да види сиво в косата си, но сега беше доволна. В известен смисъл.

Рано вечерта на запад бяха започнали да се събират тъмни облаци и след мръкване прозвучаха и гръмотевици. Дъждовете пак щяха да се върнат, изглежда, поне за една нощ. Андерсън знаеше, че тази вечер Питър няма да си покаже носа навън, освен за най-належащите кучешки нужди; още от малко гончето изпадаше в панически ужас при гръмотевични бури.

Андерсън седеше в люлеещия се стол край прозореца и, ако там имаше някой, предположи тя, щеше да си помисли, че чете, но това което действително правеше, бе да зубри: упорито назубряше дисертацията „Рейнджърите и Гражданската война“. Текстът беше сух като прах, но Боби смяташе, че ще й е изключително полезен, когато най-после се заловеше с новата книга… което вече щеше да стане съвсем скоро.

Всеки път щом се чуеше гръм, Питър се домъкваше малко по-близо до люлеещия се стол и Андерсън, с леко засрамен вид. Да, знам, че нищо няма да ми направи, знам, знам, и все пак ще дойда само мъничко по-близо до теб, а? И ако някой гръм изтрещи истински силно, просто ще те избутам от този проклет люлеещ се стол, какво ще кажеш? Нямаш нищо против, нали, Боби?

Бурята изчака до девет часа, когато Андерсън вече беше напълно сигурна, че предстои нещо сериозно — от вида, който жителите на Хейвън наричаха „истинска хала“. Тя отиде в кухнята, разрови огромния, вграден в стената шкаф, който й служеше за килер, и намери оставения върху най-високата лавица газов фенер „Колман“. Питър я следваше неотлъчно, с подвита между краката опашка и засрамено ухилена муцуна. Андерсън едва не падна върху него, като се измъкна от шкафа с фенера.

— Може ли да мина, Питър?

Той отстъпи малко… след което веднага пак се завря в краката й, щом отвън прогърмя така, че прозорците издрънчаха. Когато Андерсън се върна при стола си, светкавица обля всичко в синьо-бяла светлина и телефонът дзънна. Вятърът започна да се усилва и дърветата застенаха под напора му.

Питър седна съвсем близо до люлеещия се стол, с молитвено вдигнат към Андерсън поглед.

— Добре — отстъпи тя с въздишка. — Скачай тук, бъзльо.

Питър не чака да го канят два пъти. Той се метна в скута й, като здравата я перна в слабините с едната от предните си лапи. Винаги успяваше да я удари там или по някоя от гърдите. Не че се целеше — просто мистериозно все така се получаваше, както, например, асансьорът спира на всеки етаж, когато човек най-много бърза. Ако имаше някаква предпазна мярка, то Боби Андерсън тепърва трябваше да я открие.

Гръм разтърси небето. Питър се притисна към нея. Миризмата му — одеколон „Гонче“ — изпълни ноздрите на Андерсън.

— Защо не ми се качиш направо на главата и да приключим, Пийт?

Питър се ухили със засрамената си усмивка, сякаш искаше да каже: „Знам, знам, не ми натяквай“.

Вятърът се усили. Светлините започнаха да трепкат, сигурен знак, че Робърта Андерсън и Централно енергоснабдяване — Мейн щяха нежно да си пожелаят един на друг адио… поне до три, четири часа сутринта.

Тя остави дисертацията и прегърна кучето. На практика нямаше нищо против някоя и друга лятна буря от време на време, или зимна виелица, ако е за въпрос. Харесваше огромната им сила. Харесваше въздействието им върху околността, когато завилнееха по своя груб и сляпо положителен начин. Долавяше някакво безразсъдно състрадание в бушуването на такива бури. Можеше да усети въздействието им и върху себе си — косъмчетата по ръцете и врата й настръхваха, а някоя особено наблизо ударила гръмотевица я караше да се чувства направо като напомпана с енергия.

Андерсън си спомни един странен разговор, воден веднъж с Джим Гардънър. Гард имаше в черепа си стоманена пластинка, сувенир от злополука при каране на ски, от която едва не бе умрял на седемнайсет годишна възраст. Гардънър й бе разказал как веднъж, докато сменял крушка, здравата го ударил ток, когато по невнимание си пъхнал показалеца във фасонката. Това не било никак необичайно. Особеното било, че през следващата седмица чувал в главата си музика, реклами и новини. Той обясни на Андерсън как за известно време действително повярвал, че полудява. На четвъртия ден Гард дори разпознал сигналите на станцията, която ловял: WZON, един от трите излъчвателя на средни вълни в Бангор. Записал си имената на три поредни парчета и се обадил в радиостанцията да провери дали наистина са пускали тези песни — плюс реклами за полинезийски ресторант, селски събор и музей на птици в Бар Харбър. Пускали ги били.