Стивен Кинг - Томичукалата

Поведе го към вратата на чакалнята и я отвори с крак. Шумът стана по-силен от всякога. Джафкането действително се издаваше от пекинез, собственост на една дебелана, облечена в яркожълт клин и жълто горнище. Дундата се опитваше да го удържи с думите: „Бъди добро момче, Ерик, бъди добър с мами“. Между огромните, тлъсти ръце на мами не се виждаше почти нищо друго, освен блестящите и някак плъхски очи на кучето.

— Госпожице Андерсън… — започна госпожа Олдън. Тя изглеждаше объркана и леко изплашена, жена, която се опитваше да си върши работата както обикновено в едно място, превърнало се изведнъж в лудница. Андерсън я разбираше как се чувства.

Пекинезът видя Питър… — по-късно Андерсън щеше да се кълне, че оттук бе започнало всичко (в това беше разковничето) — и сякаш полудя. Определено нямаше проблеми с намирането на цел. Кученцето впи острите си зъбки в едното ръчище на мами.

— Гадина мръсна! — изпищя мами и пусна пекинеза на земята. По ръката й започна да се стича кръв.

В същото време Питър с лаене и ръмжене се хвърли напред, като опъна късата каишка достатъчно силно, за да дръпне Андерсън със себе си. Дясната й ръка се обтегна до край. С яснотата на писателския си разум Андерсън видя точно какво ще се случи в следващия миг. Гончето Питър и пекинезът Ерик щяха да се срещнат в средата на помещението като Давид и Голиат. Но пекинезът нямаше никакъв мозък и се метна като изстрелян от прашка. Питър се приготви да му откъсне главата с едно-единствено захапване.

Това беше предотвратено от момиченце на около единайсет, което седеше от лявата страна на мами. То държеше в скута си преносима клетка. В нея се намираше един голям смок, чиято кожа лъщеше от извънредно добро здраве. Момиченцето изстреля обутото си в дънки краче с невероятния рефлекс на децата и настъпи влачещия се край от каишката на Ерик. Ерик направи пълно кълбо във въздуха. Момиченцето придърпа пекинеза към себе си. То определено беше най-хладнокръвния човек в чакалнята.

— Ами ако този малък проклетник ме е заразил с бяс? — пищеше мами, докато напредваше през стаята към госпожа Олдън. Между притиснатите към ръката й пръсти струеше кръв. Главата на Питър се извърна към нея при минаването й и Андерсън го дръпна назад, насочвайки се към вратата. Майната й на малката табелка в уютното стайче на госпожа Олдън, която гласеше: ТУК Е ПРИЕТО ДА СЕ ПЛАЩА В БРОЙ ЗА ПРОФЕСИОНАЛНИ УСЛУГИ, ОСВЕН АКО ПРЕДИ ТОВА Е НАПРАВЕНА НЯКАКВА ДРУГА УГОВОРКА. Тя искаше да се махне и с пълна скорост да кара до вкъщи, където ще си сипе едно питие. „Къти“. Двойно. Като се замисли, реши да е тройно.

От лявата й страна се разнесе дълъг, нисък, злобен съскащ звук. Андерсън се обърна в тази посока и видя една котка, сякаш излязла от маските за Хелоуин. Цялата черна, като се изключи едно-единствено бяло петънце на върха на опашката й, тя се бе дръпнала назад, доколкото позволяваше кошницата за пренасяне. Гърбът й беше извит в дъга, козината й стърчеше настръхнала, зелените й очи, приковани нетрепващо в Питър, светеха фантастично. Розовата муцунка беше отворена широко, обрамчена със зъби.

— Изкарайте кучето си навън, госпожо — обади се собственичката на котката със студен като запънат спусък глас. — Блеки не го харесва.

Андерсън искаше да й каже, че пет пари не дава дали Блеки пърди или дриска тенекиени свирки, но този завързан и все пак някак изтънчен и подходящ за случая израз й хрумна чак по-късно — както почти винаги ставаше в напрегната ситуация. Литературните й герои винаги знаеха какво точно трябва да кажат и рядко й се налагаше да се замисля над думите им — те идваха естествено, сами и с лекота. Но в истинския живот почти никога не ставаше така.

— Гледай си работата — беше най-доброто, което успя да измисли, при това го изрече с такъв малодушен шепот, че едва ли собственичката на Блеки доби и най-слаба представа какво бе казала, а дори и че изобщо беше казала нещо.

Тя наистина вече теглеше Питър, използвайки каишката за да влачи кучето по начин, който винаги я бе възмущавал, когато се натъкнеше на подобен случай по улиците. Питър издаваше задавени звуци и от езика му, провесен от едната страна на муцуната, капеше слюнка. Той се бе втренчил в един боксер с поставена в гипс предна лапа. Едър мъж в син монтьорски комбинезон държеше с две ръце въжената каишка на боксера, всъщност, бе навил два пъти въжето около голямата си, изцапана със смазка ръка и въпреки това едвам удържаше кучето си, което можеше да убие Питър така бързо и ефикасно, както той щеше да се справи с пекинеза. Боксерът дърпаше здраво, макар че беше със счупен крак и на Андерсън хватката на мъжа й се виждаше по-надеждна от въжената каишка, която изглеждаше доста протрита.