Стивен Кинг - Томичукалата

Нещото в земята беше космически кораб.

Така. С това приключихме. Край вече на глупостите. Няма значение Ан, нямат значение светлините на Лъбок или че военновъздушните сили са закрили програмата си за летящите чинии. Нямат значение колесниците на боговете, нито Бермудския триъгълник, нито как Илия бил издигнат на небето в огнен обръч. Всичко това нямаше значение — сърцето й знаеше, каквото трябваше да знае. Това беше кораб и той се бе приземил или катастрофирал много отдавна… може би преди милиони години.

Господи!

Андерсън лежеше в леглото, със скръстени под главата ръце. На вид беше спокойна, но сърцето й биеше бързо, бързо, бързо.

После друг глас, гласът на починалия й дядо, повтори онова, което преди бе казал гласът на Ан.

Зарежи това чудо, Боби. Опасно е.

Тази моментна вибрация. Предчувствието й от по-рано, непоколебимо и спиращо дъха, че е открила края на някакъв странен стоманен ковчег. Реакцията на Питър. Подранилото започване на мензиса й, с леки капки тук във фермата и кървене като от заклано прасе, когато беше близо до него. Загубената представа за времето, проспиването на едно пълно завъртане на часовниковите стрелки. А не забравяй и бедния мармот. От него се носеше миризма на мърша, а нямаше никакви мухи. Няма мухи за мармота, можеше да се каже.

Никоя от тези глупости не ми звучи убедително. Ще приема възможността за кораб в земята, защото независимо колко смахнато изглежда отначало, в това все пак има логика. Но във всичко останало няма никаква логика, просто разпилени по масата мъниста. Нанижи ги на връвчица, тогава може и да ги приема… или поне ще помисля над тях. Става ли?

Пак се обади гласът на дядо й, онзи бавен, авторитетен глас, единственият в къщата, който винаги бе успявал да накара Ан да замълчи като дете.

Всички тези неща се случиха „след“ като го намери, Боби. Това е твоята връвчица.

Не. Не е достатъчно.

Сега беше лесно да отговаря на дядо си — човекът се намираше от шестнайсет години в гроба. Но въпреки всичко гласът на дядо й беше този, който я изпрати в съня.

Зарежи това чудо, Боби. Опасно е.

… и ти много добре го знаеш.

Андерсън си беше помислила, че вижда нещо по-различно в Питър, но не бе успяла да определи точно какво. Когато се събуди на другата сутрин (съвсем нормално в девет часа), го видя почти веднага.

Тя отиде в кухнята и сипа „Вкусни хапки“ в старата червена чиния на Питър. Както винаги, щом чу звука, той моментално се появи. „Вкусни хапки“ бе относително нов асортимент. До тази година винаги му бе давала „Питателна храна“ сутрин, половин кучешка консерва „Райвъл“ вечер и всичко, което Пийт успееше да си хване в гората междувременно. После Питър бе спрял да яде „Питателна храна“ и на Андерсън й трябваше почти месец, за да схване, че не му е омръзнала, а просто остатъците от неговите зъби не могат вече да се справят със сдъвкването на парчетата месо. Затова сега му даваше „Вкусни хапки“… еквивалентът, както предполагаше, на закуската от яйца на очи при старците.

Поля с топла вода гранулите „Вкусни хапки“ и ги разбърка със старата очукана лъжица, която държеше за целта. Скоро омекналите гранули плуваха в мътна течност, която не изглеждаше особено вкусна… а по-скоро , помисли си Андерсън, прилича на нещо извадено от септична яма .

— Готово — извърна се от мивката тя. Питър сега стоеше на обичайното си място върху линолеума — възпитано отдалечен, за да не се препъне в него Андерсън като се обръща — и тупкаше с опашка. — Надявам се да ти хареса. Колкото до мен, аз по-скоро бих си повър…

На това място Андерсън спря и се приведе, с червената чиния на Питър в дясната ръка и паднал над едното й око кичур коса. Тя го отметна назад.

— Пийт? — чу се да казва.

Питър я погледна лукаво за момент, после пристъпи напред да си получи сутрешната порция. Миг по-късно вече я поглъщаше с ентусиазирано мляскане.

Андерсън се изправи без да изпуска кучето си от поглед, доста доволна, че вече не може да вижда муцуната на Питър. В главата й гласът на нейния дядо отново каза да зареже това чудо, че то е опасно, и трябва ли й още връв за нейните мъниста?

Има около един милион души само в тази страна, които биха дотичали веднага, ако чуеха за този вид опасност , помисли си Андерсън. Бог знае колко още в останалия свят. И дали това е всичко, което прави? Дали въздейства на рака, как мислиш?