Стивен Кинг - Томичукалата

Не беше голям майстор на писалката, освен ако създаваше с нея думи, но имаше известен талант за скициране. Тази скица, обаче, вървеше много бавно, не само защото искаше да бъде колкото се може по-точна, но и заради умората. За да влоши още повече нещата, Питър се приближи и тикна муцуна в ръката й, в израз на желание да бъде погален.

Тя отсъстващо го потупа по главата и изтри изкривяването на хоризонталната линия в скицата, предизвикано от неговия нос.

— Да, ти си добро куче, страхотно куче, я иди да провериш има ли поща, а?

Питър изприпка през всекидневната и отвори с нос мрежестата врата. Андерсън се върна върху работата по скицата си, като само веднъж вдигна поглед да види как Питър представя известния по цял свят кучешки номер с донасянето на пощата. Той се подпря с лявата си предна лапа на стълба с пощенската кутия и задраска с другата по вратичката на кутията. Джо Полсън, пощаджията, знаеше за Питър и винаги я оставяше леко открехната. Кучето я отвори, след което загуби равновесие, точно преди да закачи пощата с лапа и да я измъкне. Андерсън леко трепна — до миналата година Питър никога не губеше равновесие. Донасянето на пощата беше неговият коронен номер, по-добър от имитирането на умрял виетнамец и много по-добър от всичко общоприето като „седни“ и „лай“ за кучешка бисквита. На този номер всеки, който го видеше, ахкаше и Питър го знаеше… но напоследък ритуалът беше мъчителен за гледане. Той караше Андерсън да се чувства по начина, по който предполагаше, че би се чувствала, ако видеше Фред Астер и Джинджър Роджърс по телевизията как се опитват да изтанцуват някой от старите си номера.

Кучето успя да се покатери отново върху стълба и този път закачи пощата — един каталог и писмо (или сметка… да, като се имаше предвид, че наближава краят на месеца, по-вероятно бе да е сметка) — и я измъкна от кутията с първото махване на лапата си. Тя падна върху пътеката и щом Питър я вдигна, Андерсън се върна към скицата си, като си каза да престане да бие погребални камбани за Питър на всеки две минути. Кучето всъщност изглеждаше посъживено тази вечер. Имало бе вечери напоследък, когато трябваше да се изправя на задните си крака по три или четири пъти, преди да успее да се добере до пощата… която обикновено се оказваше само безплатна мостра на „Проктър и Гембъл“ или рекламна листовка от търговския център.

Андерсън загледа отблизо скицата си, като разсеяно щрихираше ствола на големия бор с разцепения връх. Рисунката не беше стопроцентово точна… но доста се доближаваше. Във всеки случай бе хванала правилно ъгъла на нещото.

Тя нарисува около него квадрат, после го превърна в куб… сякаш да изолира предмета. Заоблеността му беше съвсем очевидна в нейната скица, но дали наистина я бе имало там?

Да. И онова, което наричаше метална плоча, всъщност беше корпус, нали? Стъклено гладък, без никакви нитове, корпус.

Започваш да откачаш, Боби… знаеш си го, нали?

Питър драсна по мрежестата врата, за да бъде пуснат вътре. Андерсън отиде до вратата, като не откъсваше поглед от скицата. Питър влезе и остави пощата върху един стол в коридора. После бавно се запъти към кухнята, очевидно да провери дали не е пропуснал нещо в чинията на Андерсън.

Тя вдигна двата плика и ги изтри в крачола на дънките си с лека гримаса на отвращение. Номерът беше хубав, без съмнение, но кучешката слюнка по пликовете никога нямаше да стане едно от любимите й неща. Каталогът бе от магазина за електроника „Радио Шак“ — искаха да й продадат компютър. Сметката беше от Централно енергоснабдяване — Мейн. Това върна за кратко мислите й пак на Джим Гардънър.

Андерсън хвърли и двата плика върху масата в хола и отиде отново да седне в стола си, където отгърна нова страница и бързо прерисува първоначалната си скица.

Намръщи се на леката дъга, която донякъде вероятно беше плод на фантазията й — сякаш бе стигнала до дълбочина четири, пет метра, когато всъщност беше изкопала само метър. Е, и какво от това? Малко вложена фантазия не я тревожеше. По дяволите, тя си беше част от работата на всеки писател и хората, които си мислеха, че принадлежи единствено на фантастите, никога не са поглеждали през другия край на телескопа, никога не са се изправяли пред проблема да запълват белите петна, за които никоя история не може да разкаже — например като това какво е станало със заселниците, които колонизирали Роаноук Айлънд, край бреговете на Северна Каролайна и после просто изчезнали, без да оставят никаква друга следа, освен непонятната дума CROATOAN издълбана в едно дърво. Или защо всички жители на едно малко градче в Юта, наречено Блаженство, изведнъж полудели — или поне така изглеждало — в един и същи ден от лятото на 1884 година. Когато не знаеш истинските факти, няма нищо лошо в това да си пофантазираш… докато, в случай че изобщо успееш, не откриеш нещо друго.