Стивен Кинг - Томичукалата

На другия ден Боби пак му предложи пари и Гардънър пак отказа. Не можеше да се каже, че го бие парата, ама се оправяше. И не успя да потисне лекия пристъп на гняв, който изпита, въпреки небрежния й тон.

— Не знаеш ли кой би трябвало да получи пари след прекарана в леглото нощ?

Тя вирна брадичка:

— Проститутка ли ме наричаш?

Той се усмихна:

— Имаш ли нужда от сводник? Чувам, че падали добри пари.

— Да закусиш ли искаш, Гард, или предпочиташ да ме ядосваш?

— Какво ще кажеш и за двете?

— Няма да стане — отсече тя и той видя, че наистина е бясна. — Господи, ставаше все по-неумел в долавянето на тези неща, а преди беше толкова „лесно“.

Гардънър я прегърна. „Само се шегувах, не й ли е ясно?“, помисли си той. „Тя винаги успяваше да разбере кога се шегувам.“

Но, разбира се, Боби не бе разбрала, че се шегува, защото не беше така. Ако той вярваше в друго, то заблуждаваше само себе си. Наистина се бе опитал да я нарани, защото тя го притесни. И то не нейното предложение беше глупаво, а неговото неудобство. Малко или повече сам си бе избрал този начин на живот, нали?

А не искаше да нарани Боби, не искаше да я отблъсне. Прекарването им в леглото беше чудесно, но всъщност то не бе най-важното. Истински важното беше, че Боби Андерсън бе приятел, а напоследък с него ставаше нещо плашещо. Изглежда приятелите му страшно бързо намаляваха. Това действително стряскаше.

Дали приятелите ти намаляват? Или ти ги намаляваш? Какъв е случаят, Гард?

Отначало като я прегърна усещането беше като че ли прегръща дъска за гладене и Гард се опасяваше да не направи опит да се дръпне и той да сгреши като се опита да я задържи, но накрая тя омекна.

— Искам да закусвам — заяви той — и да ти кажа, че съжалявам.

— Няма защо — отвърна тя и се обърна преди да е успял да я погледне в лицето… ала гласът й звучеше по онзи задавен начин, който означаваше, че или плаче, или е на ръба на сълзите. — Все забравям, че е невъзпитано да се предлагат пари на янки.

Е, Гардънър не знаеше дали е невъзпитано или не, но не би взел пари от Боби. Никога не го бе правил и никога нямаше да го направи.

„Поетите на колела от Нова Англия“ обаче беше друго нещо.

„Не изпускай това птиченце, синко“ би рекъл Рон Къмингс, който имаше толкова нужда от пари, колкото папата от нова шапка. „Кучият му син е прекалено бавен, за да избяга и прекалено тлъст, за да хвръкне.“

„Поетите на колела от Нова Англия“ плащаха в брой. Грошове за царството на поезията — триста предварително и триста в края на турнето. Думите се превръщаха в плът, можеше да се каже. Но сухите пари в брой, то се знае, бяха само част от сделката.

Останалата част беше СМЕТКАТА.

Докато човек участваше в турнето, се възползваше от всяка възможност. Получаваше си яденето от обслужването по стаите, подстригваше си косата при хотелския бръснар, ако имаше такъв, носеше си резервния чифт обувки (ако „имаше“ такъв) и слагаше „тях“ пред вратата през нощта, вместо всекидневните, за да бъдат лъснати и те.

После имаше и филми за гледане по стаите, филми, които човек никога не е имал шанса да види в киносалон, защото киносалоните упорито продължаваха да искат пари за почти същото нещо, за което се предполагаше, че поетите, дори много добрите сред тях, са длъжни да предоставят безплатно или почти безплатно — три торби картофи = един (1) сонет, например. Филмите се таксуваха към стаята, разбира се, но какво от това? Човек не трябваше дори да ги „пише“ в СМЕТКАТА. Някой компютър го правеше автоматично и всичко, което Гардънър трябваше да каже по въпроса беше Бог да благослови и пази СМЕТКАТА, давайте тука тия боклуци! Той гледаше всичко , от „Емануела в Ню Йорк“ (намирайки сцената, в която мацката побърква кучето на героя под една маса край Прозорците на света, за особено артистична и извисяваща. Тя определено извиси част от него във всеки случай) до „Индиана Джоунс и храмът на обречените“ и „Рейнбоу Брит и Крадецът на звезди“.

И сега ще направя точно това, реши Гардънър и си разтърка гърлото, зает с мисълта за вкуса на хубавото отлежало уиски. ТОЧНО това ще направя. Просто ще си стоя тук и ще ги изгледам всичките по още веднъж, дори „Рейнбоу Брит“. А за обяд ще си поръчам три хамбургера с бекон и сирене и единият ще го изям студен в три часа. Може да пропусна „Рейнбоу Брит“ и да подремна. Вечерта ще си остана тук. Ще си легна рано. И ще устоя.

Боби Андерсън се спъна в осем сантиметров метален език, стърчащ от земята.