Грег Бир - Вечност

— Един от похитителите.

— Прилича на човек.

— Но не е.

Придружителят не обръщаше никакво внимание на Деметриос. Беше се съсредоточил изцяло върху Рита и това я плашеше.

— А останалите мъртви ли са?

— Той казва, че са живи.

— Какво ще правим сега?

— Нищо — намеси се в разговора им придружителят. — Не можете да избягате. Тук се отнасяме към вас с нужното уважение. Няма да ви сторим нищо лошо,

— Чу ли го? — попита Рита.

— Да — кимна Деметриос. — Отворили сме погрешна врата, нали?

— Той каза, че на Гея са изминали години.

— А беше само преди няколко часа — произнесе замислено Деметриос. — Може ли да ни върне обратно… на истинската Гея?

— Можете ли? — попита Рита.

— Възможно е — произнесе придружителят. — Но защо искате да се върнете? Онзи свят вече не е светът, който познавате.

Деметриос не реагира. Рита почувства, че стомахът й се свива: от малкото, което бе научила от Патрикия, вече можеше да си представи какво е станало с Гея. Това бяха джарти, жестоки и безкомпромисни. Така смятаха хората, които бяха помогнали на Патрикия да дойде на Гея.

„Значи аз съм виновна за унищожаването на моя роден свят.“ Тя потърка уморено лице.

— Деметриос, страх ме е. Тези… същества няма да ни пожалят. Единственото, което искат, е информация.

— Напротив — възрази придружителят. — Ние сме доста състрадателни. И загрижени за вашето благополучие. Много малко ваши сънародници са умрели, откакто завладяхме вашата планета. Останалите са съхранени. Ние не позволяваме на нищо да се загуби. За нас всяка мисъл е скъпоценна. Ние сме учени и пазим всичко, което ценим.

— За какво говорите? — попита Деметриос. Гласът му беше напълно спокоен, без следа от предишния страх.

— Позволявате ли да се обърна направо към вашия приятел? — попита я придружителят. Рита кимна смутено.

— Наш дълг и предначертание е да изучаваме и запазваме вселената, да разширяваме пределите на нашата цивилизация и да служим на познанието. Ние не сме жестоки. Жестокостта е понятие, чийто смисъл узнах от вашия език. Безсмислено е да се причинява болка и да се унищожава. Също толкова безсмислено е да позволяваме на другите цивилизации да се развиват до такава степен, че да възпрепятстват нашия растеж. Където и да се озовем, ние събираме и съхраняваме, ние запазваме и изучаваме, но не позволяваме да ни пречат.

Деметриос слушаше всичко това със замислено, леко озадачено изражение. Знаеше твърде малко за всичко това, липсваше му подготовката, която Рита бе получила от Патрикия.

— Бих искала да видя моя свят — рече Рита. — А също така Деметриос, Орезиас и… Джамал Атта. Нека и те дойдат с мен.

— Можем да изпълним само част от молбата ви. Джамал Атта се самоуби в момента на залавянето. Успяхме да възстановим само част от съзнанието му. Безпокоя се, че изображението няма да е добре контролирано,

— Аз трябва да отида на Гея — настояваше. Рита. Опасяваше се, че ако заплаче, отново ще изгуби всичко.

— Ние ще ви отведем. Желаете ли да наблюдавате процеса на прехвърляне, или бихте предпочели това да стане мигновено?

Деметриос я погледна въпросително. Очевидно не знаеше какво да я посъветва.

— Искам да видя всичко — каза тя.

— Може да ви се стори объркващо. Ако ми позволите, ще ви придружа, за да ви обяснявам. Или предпочитате да въведем нещо като справочник с нужната информация в съзнанието ви?

Тя наведе глава. Не разбираше какво точно й предлагат и това я плашеше. Дали нямаше да я променят? А може би вече се е променила. Тази мисъл й се стори непоносима.

— Моля ви — прошепна тя. — Само ме отведете там. Елате и вие.

Само на едно се надяваше — че джартите я мамят. В противен случай тя наистина беше мъртва. Не й се вярваше обаче да й позволят да умре. Доколкото ги познаваше, за тях това би било безсмислена загуба.

Град Шишарк

Случваше се Рам Кикура да се замисли как ли би се чувствала, когато се озове в Градската памет, без възможност за връщане, изолирана от живота, в един непрестанно менящ се свят без постоянни форми и с почти неограничени възможности за духа. Понякога Градската памет й се струваше рай, друг път я оприличаваше на ад или чистилище — в зависимост от настроението, в което се намираше.

Вярно, че и тя бе родена в Градската памет, отелесена така, както щеше да стане със сина й съвсем скоро, и си даваше сметка, че предразсъдъците й са колкото наивни, толкова и глупави. По закон имаше-право на още едно превъплъщение, животът й в никакъв случай не беше изпълнен с неочаквани рискове, би могла да просъществува хилядолетия, преди заплахата да стане реална…