Грег Бир - Вечност

Ала мисълта за пренасянето в Градската памет бе толкова неизбежна, колкото и страхът от смъртта при земните жители. Само че никой от тях вече не вярваше в задгробния живот, докато тя знаеше със сигурност, че поне съзнанието й ще продължи да съществува — вечно.

Също като Олми, Рам Кикура се кореше, че рядко навестява своя нероден син в паметта. В края на краищата пет минути от реалното й време се равняваха на месеци във виртуалното. Последния път, когато се срещнаха, тя придружи Тапи на една забележителна, макар и въображаема разходка по поречието на Амазонка. Симулацията, създадена съвсем отскоро, все още се радваше на голямо търсене от страна на обитателите на паметта. За Тапи тя бе почти като награда.

Но този път срещата им щеше да е съвсем кратка. Рам Кикура проникна в Градската памет на Аксис Евклид дистанционно, през Шишарк. Това ограничаваше както времетраенето, така и възможностите за пребиваване.

Щом се озова в личното пространство на Тапи, тя откри, че синът й е погълнат от крайно неприятен, почти болезнен, но необходим процес. Той „ограничаваше“ пределите на своето съзнание, за да съумее да го побере в размерите на нормалния човешки мозък при предстоящото отелесяване.

— Чувствам се отвратително — оплака й се Тапи. — Тук разполагам с неограничена свобода. Реалният свят ми се струва като затвор!

— Понякога е точно така.

— Чудя се, дали превъплъщаването наистина е привилегия…

Тя се завъртя из личното му пространство и огледа онези части, с които беше решил да се раздели до момента.

— Мъдър избор — похвали го тя. Повечето бяха копия на модифицирани съзнания, които Тапи бе използвал при изучаването на различните абстрактни реалности на Паметта и които никога нямаше да му потрябват в реалния живот.

— Толкова много от мен ще изчезне — заяви объркано Тапи. Използваше възможността да се оплаче на майка си, пред Олми никога не би посмял да го стори. Рам Кикура почувства известна гордост.

— Не виждам нищо, което наистина да е важно — успокои го тя.

— Няколко гласа по-малко в общия хор. Вече имам известна представа как ще изглеждам. Мисля, че Олми ще ме одобри. Ти как смяташ?

— Той среща ли се с теб? Тапи кимна.

— Преди известно време. Каза, че е доволен.

— Баща ти познава добре свършената работа.

— Мисля, че има някакви неприятности.

— Всички ги имаме.

— Неговите са по-големи, отколкото си мислиш. Тя огледа изображението на сина си — почти приличаше на избраната телесна форма.

— Да е споделял нещо… неочаквано? — Не — отрече Тапи. Не му се щеше да приказва много по тази тема.

— Безпокоя се за него.

— Аз също.

— Избра ли вече къде искаш да се родиш?

— Да, в Шишарк. Искам да знам одобряваш ли това, с което смятам да се занимавам след превъплъщението? — Нямам право нито да одобрявам, нито да възразявам. Ти ще си напълно самостоятелен.

— Все пак искам да зная мнението ти.

— По-важното е да знаеш, че каквото и да правиш, винаги ще се гордея с теб. Сега вече разбирам, че наследството на баща ти е твърде силно. Няма съмнение, че си негов син.

Изображението на Тапи засия. Той я прегърна.

— А ти — рече Тапи, — си войник, също като татко. Само че водите различни битки.

Докато беше сред приятелите си, Олми чувстваше, че има пълен контрол, и не беше толкова обезпокоен от онова, което ставаше в него, колкото очакваше. Ала въпреки това се почувства добре, когато остана сам — макар и за няколко часа. Липсваше му изолацията, която му даваше гората в Четвърта кухина.

Този път не се върна в апартамента си в град Шишарк, а взе временно жилище близо до купола на Възела. Дори и да го държаха под наблюдение, знаеше, че няма начин да узнаят какво има в имплантатите му.

Изкушаваше се веднага щом се прибере да се излегне в леглото и да насочи вниманието си към своя вътрешен свят, за да проследи развоя на събитията. Но си наложи преди това да се поупражнява известно време в хипнотичните стъпки от „релсосо“ — древен танц от света на франтите, който бе научил преди няколко века на Тимбъл, тяхната родна планета. Разперил ръце, Олми следваше строгия ред на движенията, стараейки се да компенсира разликата в гъвкавостта между тялото на човека и това на франта. Все пак владееше добре повечето от основните движения. Което беше напълно достатъчно за да почувства ефекта от танца. Когато свърши, се чувстваше отпочинал и изпълнен със сили.

— А сега ще поседя и ще повегетирам — произнесе той на глас и приклекна в средата на почти пустата стая.