Грег Бир - Вечност

Ланиер вдигна вежди. Почти не разбираше за какво се говори. Мирски продължи с откровенията си.

— Но аз дойдох да говорим за вас и за това, което ме накара да се върна. Знаете ли, аз съм в дълг пред вас. Не би трябвало да се притеснявам от това, защото миналото ми е като стара, нечетена и забравена книга. Но щом научих, че ще се върна тук такъв, какъвто бях преди, мисълта за неизплатения дълг изплува на повърхността.

— Не зная за никакъв дълг — възрази Ланиер.

— Не е нещо особено. Исках само да ви благодаря. Вие сте като светец. Вършите си работата и не чакате похвала. Вие ме вдъхновихте да поема на онова безкрайно пътешествие, а сетне да се върна отново. Във всяка една ситуация, колкото объркана и неразрешима да изглежда на пръв поглед, има зрънце от божествената истина и правота. На Камъка вие бяхте това зрънце.

Ланиер се облегна назад. Очите му бяха пълни със сълзи, нежелани, нечакани. Той преглътна болезнено, но не почувства облекчение.

— Това исках да ви кажа — благодаря — довърши Мирски.

Странно наистина, че след всичките тези години на неуморна работа не помнеше някой да му е изказвал благодарност. Беше дал целия си живот, за да помогне на хората, винаги и за всичко, от което се нуждаеха, а заради характера му, може би защото се държеше прекалено хладно, никога, никой не му поблагодари. Чувстваше се завладян от противоречиви чувства, сякаш Мирски беше отпушил вътре в него стъкленица с отдавна затворен дух.

Вдигна глава и погледна покритото с бръчки лице на руснака.

— Ние бяхме врагове — произнесе Гари пресипнало. Мирски завъртя глава и облиза пресъхналите си устни.

— Да имаш враг като вас е божия милост — каза той. — Май наистина ви отнех почивката. Ще взема да си вървя,

— Не. — Ланиер вдигна ръка. — Недейте, моля ви. Трябва да поговоря с вас, — Само за миг страхът и завистта към този човек се бяха превърнали в нещо като обич, странно усещане, каквото не беше изпитвал от десетки години. Изведнъж си спомни за Карен. Какво ли прави сега? Гари осъзна колко му липсва. Не… той е твърде стар за нея.

— Добре — рече Мирски и го докосна по рамото, сякаш за да го успокои. — Разкажете ми, какво стана след като заминахме.

— Първо исках да ви задам един въпрос… не, хиляда въпроса.

— Не мога да отговоря на хиляда въпроса.

— Тогава поне на един-два.

Мирски кимна усмихнато.

— В това ваше… представление, има толкова сила. Казахте например, че сте унищожавали цели галактики… а в тях имаше ли живот?

— Умен въпрос — рече Мирски. — Мда. Това са мъртвородени галактики… Огромни, пълни с енергия, но изгарящи, със замръзнали звезди в ядрата си… Вие ги наричате черни дупки. В тези галактики не може нито да се зароди, нито да оцелее каквато и да било форма на жи вот. Последния Разум ускорява и контролира смъртта им.

Ланиер кимаше глупаво.

— След като притежавате такава сила… защо не ни принудите? Защо не изпратите някоя армия от такива като вас… или нещо подобно?

— Никой не обича грубата сила. А и няма да е правилно.

— Ами ако се провалите? Мирски сви рамене.

— Дори и тогава.

— Какво ще се случи… между този момент и края на времето? — Ето го, интересът му към бъдещето отново се завръщаше, заедно с простото детско любопитство.

— Помня само това, което е необходимо. А дори и да зная повече, нямам право да ви кажа… всичко.

— И колко дълго ще е — до края?

— Времето означава все по-малко в тази част от историята — рече Мирски. — Ще ви дам приблизителна стойност. Около седемдесет и пет милиарда години.

Ланиер премигна, опитвайки се да възприеме тази цифра.

Мирски поклати тъжно глава.

— Съжалявам. Не бих желал да ви мамя, но просто нямам право да ви разкривам повече. Може би по-късно… когато хората се присъединят към другите общности…

Ланиер потрепери и кимна.

— Разбрах — каза той. — Извинете ме за любопитството. Сигурно и други ще ви питат. Тези, които трябва да убедите.

Мирски кимна с разбиране.

— А сега, Гари, аз също имам някои въпроси. Можете ли да ми кажеш какво е станало с гешелистките квартали, след като ви напуснахме?

— Откъде да започна?

— От завръщането на Земята.

Ланиер потърси подходяща отправна точка и поде разказа си. Беше като изповед, от каквато вече не се нуждаеше.

Гея

Зад стените на палатката се чуваха птичи песни и още някакъв механичен звук, чийто произход Рита така и не успя да установи. Тя отметна завивките, потърка очи и се протегна. Всички мускули я боляха. За миг се поколеба дали да не остане още малко в леглото, без да обръща внимание на гласа на инстинкта. Изведнъж нещо изтряска недалеч от лагера. Тя скочи и започна да навлича дрехите с трескава бързина. Разнесе се остър пукот и палатката се люшна като от силен вятър. Чуваха се уплашени викове. Деметриос повдигна входната завеса, погледна я смутено и промърмори с тих глас: