Грег Бир - Вечност

Луготорикс и останалите войници заобиколиха Рита. Всички до един бяха въоръжени, с напрегнати лица.

Рита вдигна ключицата.

— Тук е — каза тя. После преглътна уплашено и добави; — Аз ще я доближа първа. Никой да не идва… само той. — Тя посочи келта. Не можеше да го спре, за него щеше да е смъртна обида, ако я изостави в такъв опасен момент.

— И аз искам да дойда с теб — извика Деметриос. — Нали затова ме взехте… иначе за какво съм?

— Добре — съгласи се Рита. — Значи само вие двамата с Луготорикс. — Опасяваше се, че ще има и други желаещи, но се излъга. Орезиас и Атта стояха в самия край на низината и поглеждаха боязливо надолу.

Рита бавно вдигна ключицата и я последва. Виждаше съвсем ясно вратата, на не повече от пет разтега пред тях, озарена в червено сияние.

— Затворена ли е? — попита Деметриос.

— Ето я — посочи я тя. Най-сетне можеше да я забележи и с просто око, нищо повече от мътно петно с равни очертания, което плуваше ниско над земята. Приличаше на лупа. Ключицата непрестанно я засипваше с информация, която почти не беше в състояние да възприеме или да разбере. На няколко пъти поиска да й повторят отделни пасажи и така научи, че това е незавършена врата, която изисква минимална енергия за своята поддръжка, и че е създадена с изследователска цел — за вземане на проби, — а след това вероятно е била занемарена и изоставена. Отворът едва стигаше колкото да се пъхне човешка ръка, но дори и той в момента беше непроходим.

Тя преразказа наученото на Деметриос. Двамата я заобиколиха, а келтът остана зад тях, като се озърташе бдително.

„Дали ще успея да я отворя?“ — питаше се тя.

Ключицата побърза да я информира, че съществува възможност вратата да бъде разширена от тази страна, но подобно действие несъмнено ще предизвика интереса на онзи, който я е създал и я държи под наблюдение. Който и да е той.

Знаеш ли кой е отворил тази врата?

Не, отвърна ключицата. На този стадий всички врати си приличат.

Тя се върна при Орезиас и Атта и каза:

— Вратата е твърде тясна, за да се мине през нея. Ако се опитам да я разширя, от другата страна ще узнаят, че сме тук.

Орезиас и Атта размениха няколко думи така, че никой да не ги чуе.

— Добре, ще обмислим всичко довечера — рече и Орезиас. — Връщайте се при корабите. Ще вдигнем лагер.

Слънцето вече клонеше към хоризонта и небето над степта притъмняваше. Рита отново се загледа към лупата и забеляза размазаните очертания на някаква звезда зад нея.

— Да вървим — кимна тя на Деметриос.

Войниците вече покриваха „пчелите“ с камуфлажни мрежи. Орезиас и Атта обсъждаха нещо с капитана на товарния кораб. Рита се излегна в приготвения й хамак и известно време подслушваше разговора им. Из въздуха се носеха с тихо бръмчене мухи, миришеше приятно на свежа трева и тя постепенно задряма. Малко по-късно Деметриос й донесе канче топла супа, тя я изгълта и отново се отпусна. „Защо точно тук? — питаше се непрестанно. — Защо тук са я отворили? Кой би могъл да проследи Патрикия до Гея и защо би го сторил?“

От два дни не беше откривала никакви послания в компанела. Тази вечер го включи отново и най-сетне забеляза поредната бележка. Патрикия естествено не беше пророк — отново я съветваше как да се оправя сред интригите в Александрия, проблеми, които вече не я вълнуваха. Рита прочете писмото и затвори облекчено очи. Понякога я измъчваше подсъзнателното усещане, че Патрикия е жива и надзърта през рамото й. Но сега вече се увери, че и наместницата е смъртна — също като нея.

Свърши с четенето, изключи компанела и се заслуша в тишината на степта. Чуваше се само вятърът и шумът на поклащащите се треви — сигурно на хиляди стадии наоколо нямаше друга жива душа освен тях,

Град Шишарк

Подтикван от желанието за разнообразие, Ланиер промени декора на апартамента, в който го настаниха. За Целта беше достатъчно да се разходи из стаите и да даде необходимите инструкции. „Полинезийски стил“ — каза той в столовата, която беше обзаведена в строг класически стил. Декорните проектори преровиха за частици от секундата паметта си и възпроизведоха вътрешността на церемониална колиба, озарена от трепкащите светлини на множество свещи и постлана с меки кафяви рогозки, върху които бяха подредени дървени паници. Стените бяха сковани от палмови трупи и обвесени с нанизи от изсъхнали листа.

— Много добре — кимна той. Докато се забавляваше с тези чудеса, можеше поне за малко да забрави грижите.