Грег Бир - Вечност

— Задава се буря. Всеки миг ще завали като из ведро.

— Точно каквото ни е нужно! — Тя нахлузи панталоните, без да се притеснява от близостта му. Всъщност ситуацията дори и се стори приятна и леко възбуждаща — беше зърнала любопитството в погледа му, докато оглеждаше тялото й…

— Вярно, че няма да скучаем — съгласи се той и се обърна. Рита облече ризата, закопча се, после намери обувките. След не повече от минута вече следваше Деметриос между палатките.

Орезиас и Джамал Атта стояха на самия край на низината. Орезиас беше скръстил ръце, а Атта разговаряше с някого по портативната радиостанция, която един войник носеше на гърба си. „Да не са забравили за радиомълчанието?“ — помисли си Рита. Тъкмо когато отзад дотича Деметриос с якето й, върху тях се изсипа внезапен порой. Атта вдигна ръце и поклати глава — последната капка, за да прелее чашата на търпението му.

Двете „пчели“ се гушеха под маскировъчната мрежа, сякаш за да се скрият от пороя. Люковете им бяха отворени и през тях надничаха бледите лица на скрилите се вътре войници. Атта подаде слушалката на войника и му махна да си върви. Небето на юг се разцепи от нова светкавица, която озари в ярка светлина степта и надвисналите над нея ниски облаци.

— Обстановката в Александрия е бедствена — извика Орезиас, за да надвие воя на вятъра. Изтика Рита и Деметриос назад към палатката, запокити мокрото си яке на леглото и прокара пръсти през косата си. Атта остана навън, вдигнал ръце към небето, сякаш го молеше за прошка.

— Сигурно иска да го тресне някой гръм. Няма да е зле, ако и нас ни удари — продължи Орезиас, — В столицата е избухнал бунт. Подклаждан от Музейона… и евреите. Обсадили са двореца. Верни на царицата части са обстрелвали Музейона,

— Не! — изстена Рита срещу подобно безсмислено кръвопролитие.

Орезиас се намръщи, за да покаже, че споделя чувствата й.

— Трябваше да се досетим, заради промяната в отношението към нас в Багдад и Дамаск. Не можем да разчитаме на никого за връщане. Нищо чудно новината да е стигнала до Рус. Не зная дали вече са ни засекли по радиото, но ако изпратим още едно-две съобщения, със сигурност ще го сторят.

Луготорикс застана до Рита, готов да я защити от невидимата опасност.

— И какво правим още тук? — попита Деметриос, по-скоро обезпокоен, отколкото уплашен.

— Експедицията не е завършила — отвърна Орезиас. — Разполагаме с още два часа, преди да потеглим обратно. Ще разтоварим всичко необходимо от транспортния кораб. — Той нареди на войниците да се заемат с прехвърлянето на припасите.

Атта най-сетне дотича в палатката, целият подгизнал.

— Една светкавица попадна право върху вратата — рече задъхано той. — Взе да свети като фенер нощем. — Сякаш наговорили се предварително, двамата с Орезиас едновременно погледнаха Рита.

— Мой ред, така ли? — попита тя.

— Аз ще донеса Инструментите — подхвърли Луготорикс, Рита хвърли изненадан поглед на келта, който вече изчезваше в дъжда. „Тук всички искат само едно — час по-скоро да си пъхна главата във вълчата паст — помисли си тя. — Не зная защо, но имам някакво лошо предчувствие…“

Или просто се боеше?

— Има ли опасност ключицата да привлича светкавиците? — попита Орезиас,

— Ме зная — отвърна тихо тя.

— Какво?

— НЕ ЗНАЯ! — извика Рита. Деметриос кимна флегматично и Рита го погледна ядосано. „Той няма да ми помогне — помисли си тя. — Никой вече не може да ми помогне. Сама се тикнах в този капан.“

Луготорикс се върна с големия куфар. Рита го отключи, извади калъфа с ключицата и я пр,отегна пред себе си, усещайки как се изпълва със сила и увереност. Келтът провери картечния пистолет и застана до нея. Орезиас и другите се отдръпнаха към входа.

Без да се колебае повече, Рита излезе под яростно шибащия дъжд. Какво пък, нали искаше приключения?

Тя спря и се огледа, заслепена от стичащите се по челото й струйки.

— Ей там е — посочи й Деметриос към долчинката.

— Ако не побързаме, скоро ще се образува езеро — подхвърли Рита през рамо. Мъжете я последваха неохотно. Само келтът пристъпваше гордо изправен, присвил очи и оголил зъби в заплашителна гримаса.

Дъното на долчинката наистина беше покрито с вода до глезените. Рита се подхлъзна и едва не цопна в мътната кал. Приближи предпазливо размазаното петно на вратата, която виждаше едновременно с очите и с ума си — последното благодарение на ключицата, която освен това й показваше размерите на бурята, струпването на облаците и движението на атмосферния фронт.