Грег Бир - Вечност

Корженевски беше отишъл да свиква пълна сесия на Възела, Мирски се намираше в апартамента си, идентичен с този на Ланиер, и Гари с изненада откри, че няма с какво да се занимава. Чувстваше се излишен. Изглежда, го смятаха малко стар, за да поеме изцяло тежестта на подобен проблем. Не му се щеше да го признае, но като че ли през последните години беше поизгубил жаждата за предизвикателства и свързаните с тях вълнения. Вече не искаше да се надпреварва с живота, а да си отдъхне, да се откъсне от всичко и да…

Никога досега не беше осъзнавал, че всъщност не би имал нищо против да е мъртъв.

Той огледа за последен път декора на столовата, но мислите му бяха другаде. Опита да си представи какво би означавало това. Закономерен край на целия му дълъг живот и опит. Мрак и пълен покой, и никакви изкуствени опити за продължаване на съществуванието. Идеята изглеждаше примамлива, но най-странното беше, че не изпитваше никакъв страх. Той потърка изненадано брадичка, огледа се и въздъхна огорчено. Смяташе се за човек, който не се отказва лесно, а ето че сега обмисляше тъкмо тази възможност — да се откаже от живота.

Хайнеман например никога не би се отказал. Вярно, че предпочете да е смъртен, но той обичаше живота до самия си край, макар да беше получил от него много повече удари, отколкото Ланиер. Ами Карен? Тя дори не помисляше за смъртта и още от първия ден беше приела безрезервно огромните постижения за продължаване на живота, които предлагаше Хексамонът.

Нищо чудно, че пътищата им се бяха разделили. И всичко започна малко след смъртта на Андия… когато я обзе маниакалната идея, че някой ден ще открият изгубения й имплантат. Той пък каква вина имаше за това?

Стаята обяви, че пред вратата чака посетител. Ланиер изпъшка уморено и се надигна. Точно сега не му беше до гости, но и не биваше да отказва.

— Да влезе — нареди той. Тъкмо когато стигна преддверието, което наподобяваше петметров стоманен мост над бездна, заобиколен от грубо изсечен метеорен кристал, част от декора се плъзна встрани. На прага стоеше Павел Мирски с обичайната си иронична усмивка.

— Преча ли?

— Не — рече Ланиер, за кой ли път изненадан от привидно нормалния изглед на руснака. Защо поне не се е облякъл като някое божество? Една-две светкавици да бляскат в косата му…

— Не можах да заспя, а и ми се стори скучно да се ровя из библиотеката. Щеше ми се да си побъбря с някого. Надявам се, че не ви досаждам?

Ланиер кимна вяло. „Остава и да не му е скучно — помисли си той. — Даже и огромната библиотека на Камъка за него е като детска играчка.“

Двамата пресякоха просторната гостна и застанаха пред прозореца, от който се виждаше северният полюс на Шишарк. Точно в този момент част от небосвода беше закрита от сияещия диск на Луната.

— Приятно е за окото, нали? — попита Мирски, Приличаше на запленен от пейзажа хлапак.

Ланиер седна в едно от креслата и покани с ръка руснака. Диванът срещу него беше застлан с дебели пухкави възглавници и Мирски отскочи несръчно, когато се отпусна върху тях.

— Да си призная — заговори той, — бях ужасно объркан, когато заминавах оттук. Но едно нещо помня съвсем ясно. — Мирски втренчи в него поглед. Ланиер не издържа и се покашля смутено. — Възхищението ми пред вас. Имах чувството, че сте човек с необичайна сила. Не можех да си обясня как не сте се побъркали, след като сте знаели за всичко това от самото начало.

Ланиер поклати глава, сякаш не беше съгласен с оценката за себе си,

— Това бяха ужасно трудни времена.

— Меко казано. Толкова по-странно се чувствам сега, след като трябваше да се появя сред вас с подобна мисия. Имах нужда да поговоря с някого. Знаете ли, ние с вас

— Доста си приличаме.

— Дори сега?

Мирски леко пребледня.

— Виждам, че сте изгубили предишния си ентусиазъм.

— Добре де — кимна Гари, завладян от желание да бъде откровен. — Уморен съм. Живях твърде дълго. Вие сте надживели вселената и въпреки това нито сте уморен, нито ви е скучно.

— Така е, но имаше и моменти, в които изпитвах безкрайна скука и изтощение. Бях напълно изчерпан от неуспеха. И не само аз, а всички, които стигнахме края на Пътя… Бяхме изплашени, смазани от идеята, че така и не постигнахме нищо. Вие се боите да не изгубите себе си, своето его. А ние щяхме да загубим нещо много по-голямо. Любопитен ли сте какво представлявам сега? — добави свенливо той.

— Всички сме любопитни — рече Ланиер малко по-меко.

— Сега съм почти такъв, какъвто бях някога. Макар че се случва и да не контролирам способностите си и тогава най-много съжалявам за предишния си живот.