Грег Бир - Вечност

Възбудата й отпреди няколко часа беше преминала в мрачно безпокойство. Чувстваше се изморена, краткият сън по време на полета, придружен от грохота на двигателите, не й донесе чаканата отмора. Стомахът й беше свит, но тя не изпитваше глад. А ги чакаше още път…

Заредиха във въздуха над северната граница на Туркмения. След като приключиха, танкерът напусна формацията и пое обратно към Раки. Сега вече ги придружаваше само транспортният въздухолет. Поне експедицията вървеше според плана.

Планините отдолу постепенно отстъпваха място на жълтеникави равнини.

— Преминаваме над южните райони на Хунийската република — обясни Орезиас.

Около двайсет минути летяха съвсем ниско над все още неравния терен. Атта изглеждаше обезпокоен и непрестанно надничаше през илюминатора. Твърдеше, че тук някъде имало наблюдателни кули, но така и не забелязаха никакви следи от отбранителни съоръжения, или може би бяха твърде дребни, за да ги открият.

— Още един час — каза най-сетне Орезиас. Двигателите заработиха на по-ниски обороти и Рита реши, че сега е най-удобният момент да подремне. Мъжете наоколо седяха неподвижно като статуи, с равнодушни лица, и се поклащаха равномерно в такт с полюшването на машината. Рита постепенно започна да се унася, но неочаквано Орезиас постави ръка на рамото й.

— Близо ли сме? — попита я той. Тя потърка уморено очи и извади ключицата. Глобусът беше значително уголемен и покрит с някакви странни символи и абстрактни очертания, които не й говореха нищо. Кръстът си беше на мястото, трепкащ, яркочервен.

— Трябва да намалим — рече тя. — И да се спуснем още. Колкото можем.

— Петдесет разтега — рече Орезиас. — Не повече. Ще я видиш ли?

— Не зная. Може да не е толкова голяма… ще ти кажа, когато сме там.

Двете „пчели“ намалиха скоростта и бавно се снижиха, а транспортният въздухолет остана да кръжи на по-голяма височина. Рита се съсредоточи върху степта под тях, опитвайки се да съчетае пейзажа отдолу с онова, което възприемаше чрез ключицата…

— Ето — извика внезапно тя. — Стигнахме я. — По някакъв все още неясен и неопределен начин ключицата Я беше информирала, че вратата е точно под тях. „Пчелата“ направи широк завой и по указанията на Рита се озова отново над мястото — тук степта беше покрита с гъсти шубраци, между които се провираше тясно поточе. Самата врата не се виждаше с просто око, но ключицата непрестанно я уверяваше, че е на мястото си.

— Кацаме — нареди Орезиас на първия пилот. „Пчелите“ се снижиха на височина петдесет разтега, поддържайки непрестанна връзка помежду си, обърнаха бавно пропелерите нагоре и се спуснаха върху разлюляната трева.

— Стоп машини — нареди ядосано Атта. — Необходима ни е тишина. Появихме се тук като орда пияни дракони. И глухите ще ни чуят.

— Има ли подходящо място за транспортния въздухолет? — попита Орезиас. Рита го погледна объркано — откъде би могла да знае? — после се сети, че ключицата ще й каже. Тя съсредоточи вниманието си върху изображението, поиска максимално увеличение и разгледа терена наоколо. На около стотина разтега североизточно имаше удобно равно място.

— Сто разтега североизточно — каза тя. — Степта е съвсем гладка, макар вероятно да има малки дупки…

— От коя посока? — вдигна вежди Орезиас.

— Трябва да приближат от юг. Ще я видят — достатъчно широка е.

— Дано да имат късмет. Опасно ли е да излизаме?

— Не виждам защо — сви рамене Рита. Все още беше обезпокоена от факта, че вратата не се различава с просто око. Единственото, което знаеше, бе точното й местонахождение.

Вдигнаха люка и отвън нахлу влажен и студен вятър. Миришеше на трева и конски изпражнения. И на още нещо — вероятно на хумус.

Степта се простираше от единия хоризонт до другия, безкрайна и еднообразна, потънала в дремещо величие. Почвата тук беше плодородна, имаше достатъчно вода и почти през цялата година грееше слънце. Небето беше безоблачно и синьо, с няколко по-ярки звезди, които се виждаха и денем,

Въздухолетът се спусна бавно към посоченото от Рита място, подскочи няколко пъти и накрая замря. Всички членове на експедицията излязоха навън и спряха край стълбата, загледани мълчаливо в блатистата, обрасла с храсталак низина. Може би се радваха, че бяха успели да се озоват при целта на пътешествието без никакви трудности. Ако се съдеше по-лицата им, не очакваха кой знае какви сериозни премеждия и за в бъдеще. Само Атта непрестанно поглеждаше със съмнение към хоризонта.