Грег Бир - Вечност

Седнал зад широкия гръб на келта, Деметриос й кимна усмихнато, въпреки че лицето му беше посивяло от напрежение, Рита отново затвори очи.

Знаеше, че никога вече няма да види нито Родос, нито Рамон и светилището на Атине Линдия. Само едно не разбра — откъде се взе в нея тази абсолютна увереност.

Сети се, че Патрикия също беше предприемала подобни пътешествия. При това още когато е била съвсем млада — точно като нея. Само че Патрикия е търсела своя дом, изгубената Земя.

„Пчелата“ подскочи рязко и тя забеляза някаква широка сребриста лента право пред тях. Наближаваха океана.

— Завиваме на изток — извика Орезиас в ухото й. — Мисля, че успяхме да се измъкнем невредими. Поне никой не ни преследва.

— Какво ли е станало долу? — намеси се все така мрачният Атта. — Нещо, което не сме предвидили.

Въпросът остана без отговор. Въздухолетът, според предварителния план, поддържаше радиомълчание. Движеха се на пет-шест парасанга навътре в океана, успоредно на брега.

Рита почувства, че напрежението в пикочния й мехур става непреодолимо. Тя се наведе напред и пошепна нещо на Орезиас. Той поклати глава, че не може да я чуе.

— Трябва да се изпикая — извика тя. Изследователят посочи с пръст задната част на фюзалажа, където вторият пилот пикаеше в метална кутия.

— Има завеса — поясни той.

Рита кимна. И без това друг изход нямаше. След като свърши, тя изсипа съдържанието на кутията в един отвор в пода. Течността щеш: е да се разпръсне зад въздухолета като малък, краткотраен дъжд.

Постепенно привикваше с шума в купето. Вторият пилот раздаде на всички малки пластмасови торбички с маслиново олио.

— Смучете го. Полезно е за здравето — увери ги той, Рита погледна към рафта, за да се увери, че с ключицата всичко е наред. Едва сега наистина осъзна, че експедицията е започнала и връщане назад няма. Вместо радост или възбуда изпитваше необичайна тъга.

Само след час настроението й се беше променило коренно. Привикна почти напълно с непрестанното подскачане на машината и странните усещания в стомаха си.

През прозорчето се виждаше отчетливата линия на брега и още по-нататък, на югозапад, мътната мараня на делтата. Тя слушаше разсеяно разговора на Орезиас и Атта с корабния оператор: тримата обсъждаха маршрута на подета. Втората „пчела“ ги следваше съвсем отблизо, на неизменна дистанция.

Келтът и войниците приемаха стоически всичко. Деметриос също беше придобил нормален вид, макар очевидно да не беше особено щастлив от резкия поврат на съдбата. Рита разкопча колана, прехвърли се на мястото до него и вдигна единия край на шумозаглушителите.

— Хайде да се състезаваме — предложи закачливо тя.

— Какво състезание? — извика Деметриос.

— Първият, който покаже, че го е страх или му е зле — губи. — Тя кимна към войниците и Луготорикс и се захили. — Съгласни?

— Аз съм съгласен — рече Деметриос и също се засмя.

— Но мисля, че вече загубих.

— Сега започваме. Стегни се. Атта ги изгледа с неодобрение.

— Къде сме? — попита го Рита и се премести към тяхната група.

Разполагаше с неограничени резерви от храброст.

— Западно от Газа — рече Орезиас. — Движим се съвсем по график. Ще следваме маршрута на Александър! Е, донякъде. Трябва да кацнем в Дамаск за гориво, после в Багдад, а след това в Раки, на Каспианско море, откъдето известно време ще ни следва един летящ танкер. Ще заредим за последен път във въздуха над Хунос и два часа по-късно ще бъдем над района, където се намира вратата. Надявам се, че никои няма да направи опит да ни попречи.

Не след дълго Рита започна да се унася от равномерния шум на двигателите. Поспа около час, сънувайки някакви песъчливи блата, а когато се събуди, вече бяха пресекли Юдея и наближаваха Дамаск. Долу под тях се меняха огромни пастелни петна от зелени равнини и кафяви ниски планини. Тя се замисли за старите кервани, за пътешествията, продължавали много дни и седмици и придружени от глад и жажда… за антични и тайнствени места. Какви романтични времена.

Да летиш над всичко това като птица беше просто нереално.

Зеленото под тях ставаше все повече. Рита помириса Дамаск още преди да го е видяла — ухаеше на вода и живот, на свежа зеленина, която я накара да вдигне глава и да жадува за още. Деметриос и Орезиас не забелязваха нищо, потънали в обсъждане на най-различни планове. Деметриос все още имаше много да наваксва. А и нищо чудно — след като го бяха избрали без негово съгласие. „Не е ли и с мен така? — питаше се тя. — Избра ме Патрикия.“ Измъкна се от седалката и погледна навън.