Грег Бир - Вечност

Рита отвори очи.

— Все още е там — каза тя. До нея стоеше Орезиас. Тя пое ръката му и я постави върху ръкохватката на ключицата. — Затвори очи — рече му. Той я послуша и Рита почувства как проекцията преминава през тялото й и достига до неговото. Орезиас замръзна, после въздъхна и направи опит да се отпусне. След няколко секунди отвори очи.

— Така е — потвърди той. — Вече знаем, че вратата съществува.

Клеопатра седеше на сгъваем трон върху ниската каменна платформа. Всички обърнаха очи към нея. Тя се изправи и протегна ръце над групата.

— В моите жили тече кръвта на Александър, Обединителя и Завоевателя — произнесе тя. — Някои може би ще го определят за царска прищявка, нелепо хрумване на една самозабравила се властваща особа. Но вие, присъстващите, не чувствате ли величието на този ден? Това, което ви предстои да откриете, може да помогне за прераждането на Ойкумения, да ни осигури векове на възход и прогрес, да ни измъкне от тресавището, в което бавно потъваме. Вместо да търсим магьоснически талисмани, да се прехласваме по грамадния член на Азер или изгубеното вълшебство на Нейл, не е ли по-добре да открием нещо истинско, нещо, което наистина ще ни промени? Завиждам ви за опасностите, които ви чакат, и съжалявам, че не мога да ги споделя с вас. Вървете с боговете и духовете на вашите прадеди. И нека Аполо да грее над всички вас. Аз ви обичам, мои деца. И ви завиждам.

По обветреното лице на Джамал Атта се стичаха едри сълзи. Орезиас поздрави царицата с изпъната ръка и разперени пръсти — жеста на Александър за вярност и дружба.

— Ние ще се върнем, моя царице — провикна се той. Клеопатра кимна и бавно коленичи пред тях. Рита почувства ръката на Орезиас върху рамото си. Той я поведе към първия, обгърнат в гъста пара фургон. Още седем подобни фургона очакваха членовете на експедицията, за да ги откарат, заедно с багажа оръжието и екипировката, до едно секретно летище в западната пустиня.

Зад тях вървяха Джамал Атта и някакъв чернокос брадат мъж. Те се качиха във фургона на Рита и заеха местата зад нея. Щом фургонът потегли, военният съветник й представи непознатия.

— Това е вашият дидаскалос, когото толкова дълго чакахте. Току-що се е завърнал от принудителното изгнание, което му беше наложил Калимакхос. Деметриос, позволете да ви представя вашата търпелива и вярна ученичка, Рита Беренике Васкайза. На нея дължите честта да ни придружавате в това начинание.

Деметриос разглеждаше усмихнато обърканото лице на Рита. Имаше приятни, мъжествени черти.

— Наистина е чест — кимна той.

— Също и за мен. Стига да не ви е неприятно… че взехме решението във ваше отсъствие.

— Само в началото — каза той. — Все още нямам представа какво търся тук.

— Избрахме ви заради солидните ви познания по механика и научните ви интереси — намеси се Орезиас. — Императрицата предполага, че ще се натъкнем на най-различни чудеса и разчита вие да ни ги обясните, ако Рита Васкайза не съумее.

— Да си призная честно, едва ли зная за тези неща колкото нея… Доколкото разбрах, ще търсим вратата, през която покойната наместница е попаднала в нашия свят, нали?

— Може би — подхвърли Рита.

— Това наистина ще е голямо чудо. — Той поклати глава, сетне посочи калъфа с ключицата. — Това да не е един от Инструментите?

Рита кимна.

— Простете любопитството ми — продължи Деметриос. — Неведнъж по-старите механикоси са ми разказвали за странните прибори на наместницата. Но никога не съм ги виждал с очите си… — Той понечи да протегне ръка, но Орезиас завъртя едва забележимо глава. — Наистина се радвам, че се запознах с вас — приключи смутено Деметриос.

Рита огледа останалите пътници във фургона. Тя беше единствената жена. Надеждите й, че Клеопатра ще успее да надвие остарелите разбирания на Александрия, останаха излъгани.

Призори парните фургони преминаха по пустите улици на Брукейон и Неаполис, изпроводени само от неколцина ранобудни търговци, яхнали натоварени със стока магарета. Въздухът беше кристално чист и свеж, заводите, които димяха откъм делтата, все още не бяха разтворили вратите си.

Напуснаха и последното предградие и поеха по широкия павиран път, а от двете им страни се занизаха безкрайни гробища, обкичени с ярки надгробни плочи. Докато преминат града на мъртвите, слънцето вече се беше изкатерило високо в небето. Освен от трупове, Некрополис беше обитаван и от бедняци, които пъплеха между могилите с надежда да открият някакво препитание. Полицията отдавна беше вдигнала ръце от тях и единственото, за което се грижеше, бе да ги държи извън очертанията на града. Никой от тях не обърна внимание на преминаващия керван.