Грег Бир - Вечност

Сълзите в очите му не бяха за Лари. Той ги изтри и се постара да си придаде официално изражение, докато подаваше ръка на пастора.

През онези първи години, докато работеха за Хексамона, Хайнеман беше приел с ентусиазъм новото тяло, което му предложиха, а Ленър се беше съгласила на процедурите за подмладяване. Изостави ги много по-късно, но дори сега изглеждаше чудесно за седемдесетте си години…

Повечето от обикновените жители на планетата нямаха достъп до имплантати, дори Земната служба на Хексамона не би могла да снабди всички желаещи с необходимите устройства, а и да можеше, новата човешка цивилизация все още не беше узряла дори за относително безсмъртие.

Ланиер беше отказал да получи имплантат, но от друга страна, позволяваше да бъде лекуван от орбитални специалисти и понякога се питаше дали това не е проява на лицемерие. Вярно, че за разлика от имплантатите, лекарствата стигаха почти за всички, разпръснати дори в най-далечните кътчета на Земята. Поне за това Хексамонът имаше достатъчно ресурси.

Накрая реши, че ще приеме в името на работата, за която се изискваше да бъде здрав и да издържа на огромно натоварване — особено когато пътуваха из мъртвите земи, където все още имаше в изобилие радиация, болести и смърт. Само заради това склони да се нареди сред привилегированите.

Не му беше никак трудно да прочете мислите на Карен. Каква безсмислена загуба. Всички тези хора, които се отказваха, връщаха се от средата на изминатия път, според нея постъпваха безотговорно. Може и да беше права, но и те — като него и Карен — бяха дали живота си в името на Възстановяването и на Вярата. И имаха правото на свободно решение, колкото и безотговорно да изглеждаше в очите й.

Отправиха се към малката църква. Вътре им раздадоха сандвичи и напитки. Хората се разпръснаха на групички, от време на време някой пристъпваше да изкаже съболезнованията си на вдовицата, а тя ги приемаше със замислена усмивка.

Беше изгубила всичките си роднини в Смъртта. Преди десетина години, след като се пенсионираха от службата по Възстановяването, двамата с Лари бяха поели на дълго пътешествие из Южните острови, сетне посетиха Австралия и за известно време отседнаха в Борнео. Държаха се като ученици, пуснати във ваканция, и изглеждаха толкова безгрижни, че Ланиер чак им завидя.

— Жена ти, изглежда, все още не може да се примири със загубата — обърна се към него един червендалест младеж. Казваше се Фремонт, държеше ранчо край Ирландския поток и снабдяваше цялата област с мериносова вълна. Живееше сам, ако се изключеше стадото, и очевидно ужасно се гордееше със своята независимост.

— Всички много го обичахме — отвърна Ланиер. — Той беше мъдър човек. Вярно, малко непосредствен. Важното е, че знаеше кога трябва да спре. Аз…

Фремонт вдигна изненадано вежди.

— Ние бяхме заедно на Камъка — довърши Ланиер.

— Чувал съм за това. В началото ви помислили за ангели.

Ланиер поклати глава.

— Той много се дразнеше от това.

— Мисля, че свърши чудесна работа тук — продължи Фремонт. „За мъртвия или добро, или…“ — помисли си Ланиер. Най-сетне Карен се показа на вратата. Фремонт я погледна с нескрито любопитство, сетне завъртя глава към Ланиер. Гари неволно направи опит да се сравни с него — Фремонт буквално пращеше от здраве и енергия, докато той самият беше посивял и отдавна прегърбен.

Карен не изглеждаше по-възрастна от Фремонт.

Земният Хексамон, Аксис Евклид

— Хайде да поговорим — предложи Сули Рам Кикура, изключи шийния си пиктор и се сгуши в креслото зад Олми. Той стоеше изправен до широкия прозорец в нейния апартамент — истински прозорец, който гледаше през вътрешната стена на Аксис Евклид към цилиндричното пространство, навремето заобикаляло сингуларната на Пътя. Сега там като гигантски прилепи се носеха аеронавти с разперени криле, имаше плаващи увеселителни паркове, а по алеите от пурпурни тракциоини полета се разхождаха доволни граждани — само далеч в левия край се виждаше черната извита ивица на космическата пустош, която ги разделяше от близката Земя.

Жизнерадостните цветове и непрестанното движение, кой знае защо му напомняха за френските картини от началото на двайсети век — лишен от гравитация пейзаж от парка, с шляещи се двойки и тройки от ортодоксални надерити, припкащи наоколо деца и какво ли не още. Гледката се менеше постоянно, тъй като кварталът продължаваше да се върти около кухата централна ос, предоставяйки на наблюдателя пълна възможност да се любува на всички красиви страни от живота на Хексамона, към който Олми, изглежда, отдавна бе престанал да се смята за причастен.