Грег Бир - Вечност

В гробището на станция Ню Мърчинсън имаше не повече от тридесетина гроба. Тревата тук бе ниска, добре подравнена, в единия край бълбукаше малко поточе, с мъка надвивайки свистенето на вятъра, който навеждаше полегналите храсти. Над равнината се издигаше планинска верига, окичена със заснежени върхове. Слънцето беше на около час път от връх Два пръста, блестеше ярко, но не топлеше. Гари Ланиер усещаше, че въпреки вятъра се поти,

Той помогна да пренесат ковчега по тясната алея към току-що изкопания гроб, заобиколен от свежа черна пръст. Лицето му бе изкривено от скръб и от усилието.

И шестимата носачи бяха приятели на починалия. Ковчегът бе скован от не особено тежки борови летви, но Лоурънс Хайнеман беше поне деветдесет килограма. Само на две крачки ги следваше опечалената вдовица, Ленър Каролсон, вдигнала поглед към нещо невидимо в ковчега. Някога сивкаворусите й коси сега бяха снежнобели.

На вид Лари изглеждаше много по-млад от Ленър. Беше получил ново тяло веднага след първия сърдечен удар, преди тридесетина години, но не умря от болест или старост — една скала го размаза в планинския лагер само на двайсет километра оттук.

Положиха го в земята и шестимата носачи изтеглиха яките почернели въжета. Ковчегът полегна на една страна в меката почва и изскърца жално. Ланиер, кой знае защо, си представи как Хайнеман се намества в доста неудобното и твърдо вечно ложе и прави недоволна гримаса.

За погребалната церемония бяха повикали един пастор от Новата Римска църква. Ланиер беше първият, който хвърли шепа пръст върху капака на ковчега. Пръст си и пръст ще станеш. „Влажно е тук — помисли си той. — Ковчегът ще изгние.“

Навъсено потърка рамо и застана до Карен, негова вярна съпруга вече близо четири десетилетия. Очите й шареха по лицата на присъстващите, сякаш търсеха там някакво утешение. Ланиер се опита да погледне опечалените през нейните очи, но видя само скръб и примирение. Докосна я лекичко по лакътя, но Карен не обърна внимание на жеста му. Очевидно не се чувстваше на място тук. Обичаше Ленър Каролсон като родна майка, а ето че от две години не си говореха.

Високо в небето, сред кръжащите в орбита квартали, Хексамонът продължаваше да пулсира в ритъма на своя живот. Но не беше изпратил свои представители и Лари смяташе това най-малкото за проява на неуважение.

Как само се променяха нещата…

Стари противоречия. Нови граници. Световна катастрофа. Колко труд бяха положили за Възстановяването, а тези неща все още значеха много. Като си помислиш само какви надежди възлагаха на Възстановяването. Карен още не се беше отказала от мечтите си и влагаше всички сили в работата. Само малцина обаче споделяха ентусиазма й.

Тя все още принадлежеше към Вярата — в бъдещето, в усилията на Хексамона.

Ланиер бе изгубил Вярата преди повече от двайсет години.

Години, погребани в най-различни кътчета на опустошената Земя, без никаква надежда за второ превъплъщение. Хайнеман не беше предполагал, че ще загине при нещастен случай, ала въпреки това бе заявил на всички, че предпочита смъртта. Ланиер бе направил същия избор, Някой ден, знаеше, земята щеше да го погълне също като Хайнеман и тази мисъл не му изглеждаше никак страшна. Не желаеше втора възможност. Въпреки настояването на Хексамона предпочиташе краят му да бъде достоен.

Виж, Карен беше склонила. Ако тя бе попаднала под скалата вместо Лари, сега нямаше да е мъртва, съзнанието й щеше да бъде съхранено в имплантата, където щеше да изчака поредното превъплъщение в тялото, което щяха да отгледат за нея в един от кварталите, а после да докарат на Земята. И тогава щеше да е дори по-млада, отколкото бе сега.

Едно решение, което издигаше стена между нея и всички останали. Дори и мъжа й.

Подобно на Карен, Андия, дъщеря им, също беше получила имплантат. Тогава Ланиер не се възпротиви, макар да се чувстваше леко засрамен, но колкото повече се беше привързвал към нея, толкова по-ясно си даваше сметка, че не би могъл да я изгуби. А след това пристигнаха небесните пратеници на Хексамона, за да дадат на неговата собствена дъщеря онова, което не беше (и не можеше да бъде) достъпно за всички останали жители на Земята.

Ала съдбата им изигра зловеща шега. Двайсет години по-късно самолетът на Андия се разби над източния Пасифик и така и не успяха да открият тялото й. Беше изчезнала някъде из океанските бездни заедно с едничката надежда да бъде върната отново сред тях — недостижима въпреки целия технически напредък на Хексамона.