Джек Чалкер - Цербер - Вълк в кошарата

— Идва утре следобед — каза ми без заобикалки. — По-рано не може да се освободи. Оставаш тук като негов гост, докато те изслуша и реши какво да правим.

— Ами жена ми? — попитах угрижено. — Не забравяй, че няма право да купува нищо сама.

— До утре ще се оправи някак. Моите хора ще са наоколо, ако има спешна нужда. За после ще видим. Помни, че и твоето, и нейното бъдеще висят на много тънка нишка.

Сякаш не знаех! Но връщане нямаше.

— Добре де, щом или ще ме приемете, или вече съм труп, имаш ли нещо против поне да видя това чудо на вселената?

Той поумува само миг.

— Защо пък не… Ела с мен.

Влязохме в един от прозрачните асансьори и се спуснахме дълбоко в дънера на огромното основно дърво под Замъка.

Лабораториите ми се видяха съвсем съвременни. Докато вървяхме из различните помещения, срещнах неколцина колеги от „Тукър“, които ми се усмихнаха, но Боген очевидно нямаше никакво желание да ми оставя време за празни приказки.

Средище на оживлението долу беше странна зала, разделена на две. От едната й страна забелязах напълно непознато за мен контролно оборудване, а край отсрещната стена бяха наредени тесни кабинки. Когато влязохме, млада и извънредно привлекателна жена с черна коса, спускаща се по традиционната бяла престилка до кръста й, проверяваше данните, които се появяваха на една от машините. Тя се обърна, видя Боген и стана да ни посрещне.

Координаторът на Сигурността грейна в усмивка.

— Жанг, пред тебе е най-проницателният човек на Цербер и несъмнено един от най-талантливите в цялата галактика.

Тя се засмя на комплимента и ми протегна ръка.

— Зайра Мертън.

Бях леко зашеметен, когато поех внимателно крехка длан.

— Куин Жанг. Значи вие сте Мертън…

— Ами, да. Кога сте чувал името ми?

— Много пъти. Но все си представях стар дребосък с буйна бяла брада.

— О, аз съм стара, в това няма съмнение — отвърна добродушно жената. — Наближавам сто и осемдесет. Причината да дойда тук преди почти деветдесет години бе не само желанието ми да изучавам процесите, възможни единствено на Цербер, но и за да удължа живота си. Нека обаче ви уверя, че винаги съм била жена и нито ден не съм имала брада.

На свой ред й се усмихнах. Беше толкова мила. Как да предположа, че великият учен Мертън изглеждал точно така?

— Моля ви, задоволете любопитството ми. Какво знаете за мен?

— Аз самият съм създаден чрез онова, което Конфедерацията нарича „процес на Мертън“.

Интересът й видимо се разпали.

— Значи все пак се справиха с проблемите? Мислех, че прехвърлянето по този начин винаги ще похабява твърде много хора, за да е приложимо на практика. Отказах се от този подход и се заех с естествените възможности на Цербер още преди… Чакайте да сметна… петдесетина години.

— Е, прилагат го успешно само донякъде — признах. — Има твърде много напразни жертви.

Мертън не просто се разочарова, но пролича и гневът й.

— Проклети да са! И аз заедно с тях! Съжалявам, че изобщо се захванах с всичко това и им изпратих данните в толкова незавършен вид. Но тогава тук бяхме малцина, почти напълно ни липсваха и технологии, и общоприета власт. Зависех изцяло от външна помощ, за да продължа изследванията си. Бих се радвала някой път да ви подложа на пълно сканиране, просто за да проверя колко са напреднали. Боя се обаче, че нищо повече няма да постигнат по този начин.

Реших да не й разкривам напълно постиженията на Конфедерацията. Нямах никакво намерение да излагам на опасност двойниците си на Лилит, Медуза и Харон.

— С удоволствие ще изпълня желанието ви… някой ден — отговорих достатъчно искрено.

Може би единствено на нея можех да се доверя на цялата тази идиотска планета, дори само заради пълната отдаденост на науката.

— Жанг се интересува от нашите приятели — намеси се Боген. — Можем ли да му ги покажем за малко?

— Ще ми бъде приятно. Имаме един почти съзрял.

— Съзрял ли? — учудих се аз.

— Завършен. Готов.

Върна се при своя пулт и набра поредица от команди. Откъм една от кабините се чу тихо бръмчене, над тясната врата се появи червена светлинка. След миг вече беше кехлибарена, после зелена.

Мертън отиде до кабината и я отвори. Стреснах се. Вътре стоеше висок мускулест мъж с външност на човек от цивилизованите светове. Изглеждаше току-що умрял.

— Две едно две шест седем, събуди се и излез — нареди жената.

Тялото се размърда, отвори очи, огледа се и изведнъж се изпълни с чудато излъчване на жизненост. Щом пристъпи напред, вече ми се струваше съвсем нормално.