Роберт Догерти - Зона 51 - Сборник 1- 9

— Но в края на краищата мнозинството е взело друго решение — намеси се Брин. — Такъв е законът на ордена.

Мерлин въздъхна тежко.

— Това решение е взето от хора. Ние също сме хора и можем да го променим.

Брин поклати глава.

— Орденът никога няма да го промени. Нито ще има друго събрание.

— И ти си невеж като другите! — тросна се Мерлин.

— И какво би направил ти с меча? — побърза да смени темата Брин.

— Ще го взема — с ножницата, в която се прибира — и ще го отнеса далеч оттук. Ще го скрия някъде, където никой няма да го намери.

— Не виждам защо трябва да ти вярвам — рече Брин и се обърна към вратата.

— Аз сбърках.

Брин спря. Мерлин продължи.

— Не биваше да се захващаме с тези същества и тяхната междуособна война. Нямаме достатъчно сили.

— Е, и? Такова е кредото на Наблюдателите. Да следят, без да се намесват. Ти го наруши.

— Това също беше грешка — отбеляза Мерлин. — Не бива само да наблюдаваме. Трябва да действаме. Но не както направих аз, като се опитах да подражавам на тези същества, да се съюзя с едната страна срещу другата. Мислех, че Артур… — той поклати глава. — Подмамих се, както е станало някога с първите свещеници. Трябва да се държим настрана. Единственият ни шанс е да ги атакуваме — внезапно, неочаквано, всеки път, когато ни се отдаде възможност.

— Какво общо има това с меча? — попита Брин.

— От него се нуждае всяка от двете страни, за да спечели войната — обясни Мерлин. — А сега те вече знаят, че достъпът до това място е лесен. Ето защо Екскалибур трябва да бъде преместен. Не бива да попада в ръцете нито на Сянката на Аспасия, нито на последователите на Артад, нито на едни други, още по-страшни създания, които искат да го унищожат.

— Древният враг?

Мерлин кимна.

— Мислех, че това е мит, измислен от жреците и свещениците. Както християнския Сатана, който е антипод на техния бог.

— Във всеки мит има и частица истина.

Брин прокара разтреперана ръка през брадата си.

— Казваш, че законът повелява Наблюдателите да не се намесват — продължи Мерлин. — В такъв случай как са попаднали тук Екскалибур и Граалът?

— Донесъл ги е Йосиф Ариматейски от Йерусалим.

— С това не е ли нарушил закона?

Брин кимна неохотно.

— Тогава нека поправя сторената грешка и да ги отнеса оттук. А ти можеш да продължиш да наблюдаваш.

— Екскалибур е в безопасност — произнесе Брин, но не толкова убедено. — Аз зная, че…

Мерлин го прекъсна.

— Те дойдоха тук, за да вземат Ка-огърлицата на Артур, нали?

Брин бавно кимна.

— Да. Онези, които чакат .

— Значи знаят за това място. И пак ще се върнат.

— И аз се боя от това — призна Брин.

— Винаги могат да открият меча. Аз обаче знам едно място, откъдето няма да могат да го вземат. Не само те, но и който и да било друг.

— Къде? — попита намръщено Брин.

— На покрива на света.

— И къде е този покрив?

— Това не е твоя грижа — усмихна се Мерлин. — Докато мечът е там, няма от какво да се страхуваш.

— Последвай ме тогава — примирено каза Брин.

Стоунхендж

Стоунхендж беше опустял. Там, където се издигаше сламеното чучело, сега имаше само черна пепел и обгорели кости. Друидите се бяха върнали в хълмовете, подгонени от разбойниците, които сега се скитаха из страната и се прехранваха с грабежи и плячкосване. Така беше от векове и така щеше да продължи. Много нашественици бяха виждали каменните блокове, както и много поклонници. Щяха да ги виждат и в далечното бъдеще.

Небето беше посивяло, валеше слаб дъжд. В центъра на мегалитния комплекс, върху каменната плоча, се появиха очертания на врата. Тя се плъзна встрани и прага прекрачи фигура, загърната в черно наметало. Посрещната от дъжд, жената под наметалото побърза да вдигне качулката. Приличаше на онази, която бе влязла преди време, само дето бе с петдесет години по-млада. Кожата й сега бе гладка и розова, косата — гарвановочерна.

Беше опитала и се бе провалила. Гуалкмай беше безвъзвратно погубен. След всичките тези години, които прекараха заедно! Тя се наведе обратно към отвора и издърпа носилката със сгърченото старческо тяло върху нея. Вратата се затвори. Жената подмина останките на изгорялото чучело, без дори да ги забележи. Когато стигна до малък хълм в покрайнините на Стоунхендж, се обърна и погледна назад.

Здрачаваше се и дъждът бе спрял. Камъните едва се различаваха през стелещата се мъгла. Чувстваше се самотна, ужасно самотна, като единствения обитател на огромна равнина. Тя се отправи към самотно стърчащ дъб с дълги, разкривени клони. Беше като страж, оставен да бди над цялата околност. Жената заби лопата в подножието на дъба и започна да копае гроб. Отне й цялата нощ да го изкопае достатъчно дълбоко.