Роберт Догерти - Зона 51 - Сборник 1- 9

Когато стигна до върха, той спря и огледа порутените стени на манастира. После вдигна поглед към равнината отвъд езерото. Нищо не помръдваше под ниските облаци. Сякаш някой бе изтребил както човеците, така и зверовете в околностите. Студен повей на вятъра го накара да се загърне в наметалото. Още от времето на великата битка при Камлан тази земя изглеждаше безлюдна и негостоприемна.

Приближи до манастира и прекрачи прага. Покривът се бе срутил и между прогнилите греди надзърташе сивото небе. Мерлин пъхна сбръчканата си ръка в пазвата си и извади медальон, върху който бе гравирано око. Постави го пред малкия олтар, на който имаше вдлъбнатина с такава форма. Подържа там медальона, после го вдигна и го прибра.

Докато чакаше, той зиморничаво потърка ръце. Извърна се, когато една от вратите в стената се отмести. В помещението пристъпи друга загърната в кафяво наметало фигура. Влезлият също беше с качулка и когато я вдигна, се видя покрито с бръчки лице и посребрели коси. Новодошлият се облещи, когато разпозна мъжа при олтара.

— Мирдин!

Старецът се усмихна уморено.

— Отдавна не ме бяха наричали така, Брин. В двора на крал Артур ми казваха Мерлин.

— И аз така чух.

Мерлин се огледа.

— Трябваше да доведат тук Артур.

— Той издъхна точно на това място. — Брин посочи близката стена на манастира.

— А Екскалибур?

— Нито сълза за краля? — Брин скръсти ръце на гърдите си.

— Зная, че е мъртъв — отвърна Мерлин. — Скърбих по него насаме.

— Не ми се вярва.

Мерлин се изправи в цял ръст и въпреки изтощения му вид Брин неволно отстъпи.

— Направих каквото беше необходимо за тази страна и за народа й.

— Но не беше достатъчно — отбеляза Брин.

— По-добре, отколкото да се крия в една стара пещера, пълна с прашни свитъци.

— Така ли? — попита Брин, но не дочака отговора. — Тази страна е по-зле, отколкото беше някога. Мнозина загинаха. Едва не изгубихме Граала, както и меча. Виждам, че вече не се смяташ за един от нас. Така е по-добре. Ти предаде ордена.

— Просто продължих напред, както трябва да направи всеки от нас. — Мерлин пристъпи нетърпеливо. — Нашият орден следи развитието на тази история още от времето на Атлантида. Някога и ние почитахме нашите „богове“. Но когато те започнаха да воюват помежду си, загинаха невинни хора, Атлантида бе потопена, а оцелелите се разпръснаха по света. Много пъти съм разговарял с Артур — той е бил Сянка на едно от тези същества. Знае много за великата истина.

— „Великата истина“?

— Какво знаем ние? — попита Мерлин. — Известно ли ни е откъде са дошли „боговете“? Защо са останали тук?

Ако се съдеше по израза на Брин, той дори не разбираше въпросите, та какво оставаше за техните отговори.

Мерлин въздъхна и реши да смени темата.

— Екскалибур не е само меч. Той върши и други неща. Ще има нови войни. И двете страни го искат. Хора като мен — Мерлин кимна, признавайки ролята си в скорошните събития — ще се опитат да използват Екскалибур като символ. Но той е много повече от символ. Той има цел, изключително важна цел. Мечът е парче от древна мозайка, при това с ключово значение.

Брин слушаше търпеливо.

— Дойдох тук да поправя стореното — призна Мерлин.

— И как по-точно?

— Екскалибур трябва да бъде скрит по-добре, отколкото сега.

— Но аз не… — заговори Брин, но Мерлин тропна с жезъла по каменния под.

— Чуй ме, Брин. Мечът трябва да бъде скрит. Откакто излезе на бял свят, тези, които наблюдавате, знаят къде се намира. Ние… аз… пробудих същества, които беше по-добре да продължат вековния си сън, и те пратиха своите Сенки за меча и Граала. Пазихме ги поколения наред, но това място вече не е безопасно. Сам го знаеш, иначе нямаше да отпратиш Граала надалеч.

— А ти откъде разбра?

— Наблюдателите са невежи хора! Аз също бях невеж, но пътувах надалеч и видях много неща. Чел ли си някой от свитъците, които така ревниво пазиш?

— Само онези, които можах да разчета — възрази Брин.

— А другите? Онези, които са написани със старорунически символи?

— Никой не може да ги прочете.

— Аз мога и го направих.

— И какво казват те? — заинтригувано попита Брин.

— Решението да наблюдаваме, без да се намесваме, е било взето след гласуване на първата среща на Наблюдателите. Гласуването не е било анонимно. Имало е такива, които са смятали, че не бива само да наблюдаваме, но и да предприемаме необходимите действия. Да се борим с боговете за свободата си.