Роберт Догерти - Зона 51 - Сборник 1- 9

Хората във вътрешността на чучелото бяха изменници, получили смъртни присъди през изминалата година. Престъпници и неверници, лихвари, службогонци при краля, забравили старата религия. Присъдата трябваше да се изпълни тази вечер чрез пречистващата сила на огъня.

Но изгарянето на осъдените бе само началото на тази особена нощ. След угасването на пламъците друидите щяха да се насочат на юг, към стърчащите каменни блокове. Въпреки че от доста време те твърдяха, че камъните от Стоунхендж са тяхно свещено място, никой от събралите се около чучелото не знаеше кой и защо ги е поставил тук.

Разбира се, имаше легенди. За богове, управлявали страна в средата на океана, място на име Атлантида. За война, избухнала между тях, и как в битката им скоро се намесили и хората. За свещеници, дошли в Англия през морето. Някои разказваха за магьосници, които можели да местят огромни камъни със силата на умовете си. Говореха също, че Мерлин, съветникът на краля, имал нещо общо с тази работа с камъните, но когато бил млад, преди стотици години. Носеха се дори слухове — разправяни шепнешком — за същества, които само приличали на хора, а били неживи, но тези разкази приличаха по-скоро на приказни митове. А някои твърдяха, че централната плоча на Стоунхендж била измъкната от недрата на Земята по заповед на боговете.

Писъците се усилиха заедно с развихрянето на огъня, но друидите на свой ред също повишиха гласове. Встрани от зловещата сцена, в мрака отвъд осветения кръг, една загърната в наметало жена дърпаше за юздите кон със завързана отзад носилка, на която бе положена друга тъмна фигура. Жената се препъна и едва не падна, но задържа юздата на коня. Наметалото й беше изцапано и изпокъсано, тя пристъпваше неуверено, ала нямаше никакво съмнение в твърдата й решимост да стигне там, закъдето бе тръгнала.

Трепкащата светлина на пламтящото чучело падна върху фигурата на носилката. Това беше едър мъж, също увит в черно наметало, под което обаче тук-там прозираше окървавена броня. Безжизнените му очи гледаха към звездите.

Каменният комплекс, през който преминаваха, бе построен на няколко етапа. В центъра, към който се бяха насочили, стърчаха пет двойки гигантски блокове, подредени под формата на подкова. Всяка двойка се състоеше от два изправени обелиска и хоризонтална плоча, положена върху тях. Друга хоризонтална плоча от пясъчник лежеше в самия център на комплекса, за да служи за съсредоточаваща точка при религиозните ритуали или за олтар на различни местни религии, появявали се и изчезвали в хода на времето. По-късни строители бяха подредили втори полупръстен от петнисти доломити във вътрешността на първия. А още по-късно бе подреден и трети пръстен от сив пясъчник.

Жената отведе коня при най-стария полукръг от камъни и спря между два стърчащи блока. Тя плъзна качулката назад по силно посребрелите си коси, после отвърза носилката от коня.

— Твърде дълго чакахме, моя любов, и изглежда са ни забелязали — прошепна тя на спътника си на език, който никой на тази планета не разбираше. Изглежда още не беше осъзнала напълно, че положеният в носилката мъж не я чува и никога вече нямаше да може да я чуе.

Тя забеляза изцъклените му към звездите очи и също погледна нагоре. После бавно вдигна ръка.

— Ето там, скъпи мой Гуалкмай.

Но не раните по тялото му я плашеха, а разсечената и повредена фигура на медальона под бронята му. Силен удар бе разсякъл бронята и фигурата през средата. При вида й по тялото на жената премина мъчителен спазъм и за първи път от седмица насам, откакто беше тръгнала към Стоунхендж, очите й се наляха със сълзи. Огромната и непосилна мъка заплашваше да я смаже. Тя чуваше песните на друидите и пукота на пламтящото чучело и разбираше, че сега не е време да се отдава на мъката си. Жената прокара пръсти по лявата страна на каменната плоча. След миг намери онова, което търсеше и натисна с пръсти вдлъбнатината.

За моменти се стори, че песните на друидите са утихнали напълно, защото се възцари мъртвешка тишина. Сетне в плочата се появиха очертанията на врата, която се плъзна встрани. Жената сграбчи дръжките на носилката и я задърпа през отвора с усилие, прекомерно за остарялото й тяло. Освободен от своята тежест и тежката миризма на разлагаща се плът, конят побягна и се изгуби в мрака. Вратата се затръшна след жената, очертанията й изчезнаха и всичко остана така, както си беше преди малко.

Авалон

Мерлин гребеше бавно през равната повърхност на езерото. Когато дъното на лодката задращи по каменистия бряг, той слезе, прибра греблата, завърза лодката за едно приведено дърво и тръгна по пътеката нагоре към хълма. Вървеше с прегърбени рамене и подгънати колене, като че ли носеше голяма тежест, макар да държеше само дълъг жезъл от полирано дърво, на който от време на време се подпираше. Лицето му бе скрито в сянката на спуснатата качулка, но отдолу се подаваше дълга бяла брада.