Кристофер Райд - Последната императрица

— Зная коя си, императрице — отвърна Уилсън. През цялото време пистолетът му бе насочен в гърдите на Рандъл, а пръстът му не се отлепяше от спусъка. — Виждам, че носиш императорския печат на шията си.

Цъ Си му се усмихна лъчезарно.

— Толкова често се отегчавам напоследък, но това е много занимателно! Познаваш ли поне малко историята?

— Знам, че си се сдобила с печата от Сиен Фън в последните дни от живота му. Ако Су Шум беше разбрал… — добави Уилсън.

— Су Шун умря с чест — безцеремонно отвърна Цъ Си. — Както щях да умра аз, ако ролите ни бяха разменени. — Тя имаше някакво харизматично излъчване, което бе истинска наслада за възприятията. — Но това беше отдавна. — Повдигна вежди. — Какво друго знаеш, Синьо око?

— Знам, че си отровила сина си Туй Чъ, законния император на Цин. Да му пратиш кесия за къпане, заразена с едра шарка, беше гениално решение. — Уилсън поклати глава. — Ама че ужасна смърт. — Погледът му се премести върху Рандъл. — Ти знаеше ли, че е убила собствената си плът и кръв?

— Той лъже! — извика Цъ Си на мандарински.

— И след това посочи за негов заместник детето Куан Су.

— Смъртта на сина ми беше най-тъжният ден в живота ми — жално изрече Цъ Си. — Император или не, той беше мой син.

— Нека проверя твоята история, императрице — каза Уилсън. — Знаеш ли защо Китай е в размирици през тези последни двайсет години? Защо сушите постоянно се редуват с наводнения? Защо хората ти стават жертви на мор, глад и болести?

— Заради чуждоземните дяволи — на перфектен английски отвърна Цъ Си. — Те оскверниха тези земи и ще платят за зверствата, които извършиха.

— Възможно ли е наистина да си толкова глупава? — жлъчно попита Уилсън. — Народът ти плати прескъпа цена, за да запазиш красотата си. — Той отново погледна към Рандъл. — Страната е в хаос, защото обезкървихте Дървото на живота. Нима не разбирате ?

Цъ Си се завъртя към любовника си и Уилсън видя изражението й, когато го изгледа. В отговор Рандъл кимна и отпусна ръце.

— Ти дойде в дома ми неканен — заяви той. — При това влизаш с оръжие и обвиняваш моята императрица в злини. Някога, преди много години, ние бяхме приятели, Уилсън. Но сега моята вярност е към Китай и народа му, към Цин и моята императрица.

Рандъл тръгна напред — по-бързо, отколкото се харесваше на Уилсън.

— Страната умира заради вас! — каза Уилсън и заотстъпва в желанието си да поддържа дистанция. — Върни се с мен в „Ентърпрайз Корпорейшън“. Зарежи всичко това…

Но Рандъл продължаваше да се приближава.

Уилсън дръпна спусъка. Разнесе се оглушителен гръм.

Димът увисна в неподвижния въздух и Уилсън замаха с ръка, за да го разсее, но върху златните тухли на пода не лежеше труп. Рандъл просто се наведе, спокойно вдигна смачкания куршум 38-и калибър и го подхвърли на Уилсън. После с бързината на котка скочи напред, сякаш бе някакъв свръхчовек, заби крак в гърдите на Уилсън и го отхвърли назад. Юмрукът му удари отстрани главата на Уилсън и го просна на земята почти в безсъзнание.

— Ти дойде в дома ми и ме оскърби! — каза Рандъл и заби дълбоко пръсти в гърба на Уилсън, за да го парализира. — Ама че си глупак.

Уилсън лежеше по очи на мраморния под. Залата ту се размазваше пред очите му, ту отново идваше на фокус. Той отчаяно се опита да раздвижи ръце и да се надигне, но беше абсолютно неподвижен от врата надолу.

— Това е нервен блок — обясни Рандъл. — Няма смисъл да се опитваш да се изправиш.

Уилсън се усмихна, показвайки окървавени зъби.

— Лъ Дан те е научил.

Рандъл го погледна шокирано.

— Не съм чувал това име от… не зная откога.

— Ти можеш да спираш куршуми — промърмори Уилсън, след което успя да се изсмее.

— Дървото на живота те прави по-могъщ, отколкото можеш да си представиш — каза Рандъл и клекна над тялото на Уилсън, а образът на дракона с петте нокътя увисна на гърдите му. — По-бърз и по-силен. Невероятно силен. Ако се съсредоточиш, времето започва да се движи толкова бавно, че можеш да реагираш почти на всичко. И оставаш млад завинаги.

— Неуязвим? — каза Уилсън, а устата му започна да се пълни с кръв.

— Никой не е неуязвим — отвърна Рандъл и леко плесна Уилсън по бузата, сякаш беше непослушно дете. — Нека споделя тайната си с теб… защото сега аз съм учителят, а ти си просто ученик.

— Убий го и да приключваме! — извика Цъ Си, докато изкачваше стъпалата към трона си.

— Вземам една-единствена капка от мъзгата веднъж седмично и я втривам в дланта си — продължи Рандъл. — Кожата, която се маже редовно със сока, може да спре куршуми. — Рандъл махна един мокър кичур коса от очите на Уилсън, който продължаваше да лежи парализиран на пода. — Преди много години евнухът Ли-Джан запуши с пръст дупката в Дървото на живота, за да спре изтичането на мъзгата. Беше обезглавен още същия следобед и тялото му бе изгорено на огромна церемониална клада. След претърсването на пепелта единственото, което бе останало от него, беше върхът на пръста му. Дори огънят не бе успял да го унищожи.