Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Той се отдръпна от Марк. Зае се да преглежда хидравличните столове. Скоро щяха да се приземят. Без нужда, психологът опипа цялата дължина на мрежата от предпазни колани, застанал с гръб към момчето. Под тази защита той каза:

— И, разбира се, нещата се влошават още повече поради факта, че Млади е толкова различен.

(Сега спокойно, спокойно. Не препирай. Беше опитвал този трик и преди, и…)

— Не, не е — възрази Марк. — Ни най-малко. Другите експедиции, които са се провалили, са били различни. Това е истината.

Шефийлд остана, обърнат с гръб. Чакаше.

— Седемнайсетте други експедиции, които са се провалили на днес обитаеми планети, са били малки изследователски експедиции. В шестнайсет от случаите причината за смъртта е било някакво корабокрушение, а в останалия случай — „Кома Майнър“ — провалът е последвал в резултат от изненадващо нападение на местни форми на живот, не разумни, разбира се. Разполагам с подробностите за всичко…

(Шефийлд не можа да се въздържи да стаи дъх. Марк можеше да даде подробности за всички експедиции. Всички подробности. Да цитира всички доклади за всяка експедиция, дума по дума, за него бе толкова лесно, колкото да каже да или не. И спокойно можеше да реши да го направи. Мнемоникът не притежаваше избирателност. Това бе едно от нещата, които правеха обикновеното другарство между мнемониците и обикновените хора невъзможно. Мнемониците бяха ужасно отегчителни. Дори Шефийлд, който бе обучен и свикнал да слуша всичко това и който нямаше намерение да прекъсва Марк, ако беше на вълна да приказва, леко въздъхна.)

— … но е безсмислено — продължи Марк и Шефийлд се почувства облекчен от ужаса. — Те просто не са в един и същ клас с експедицията на Млади. Тя се е състояла от действително селище със 789 мъже, 207 жени и петнайсет деца под тринайсетгодишна възраст. В течение на следващата година там са имигрирали още 315 жени, девет мъже и две деца. Селището е оцеляло почти две години и причината за смъртта не е известна, освен че според техния доклад може и да е епидемия.

Ето тази част е различна. Но в самия Млади няма нищо необикновено, освен… разбира се…

Марк замълча, като че ли информацията бе прекалено маловажна, за да се обременява с нея и Шефийлд едва не извика. Насили се да каже спокойно:

— Тази разлика, разбира се.

— Всички я знаем — продължи Марк. — Той има две слънца, а другите — само по едно.

Психологът едва не се разплака от разочарование. Нищо!

Но имаше ли полза? По-добре късмет следващия път. Ако човек не е търпелив с мнемоника, със същия успех може и да не разполага с такъв.

Той седна на хидравличния стол и здраво стегна коланите. Марк стори същото. (На Шефийлд му се искаше да помогне, но нямаше да е благоразумно.) Погледна часовника си. Вече трябваше да се спускат по спирала.

Под разочарованието си, Шефийлд усети по-силна тревога. Марк Анунцио беше постъпил неправилно, като бе последвал собственото си подозрение, че капитанът и всички останали го лъжат. Мнемониците бяха склонни да смятат, че тъй като хранилището им на факти е огромно, то е пълно. Това очевидно беше основна грешка. Следователно е необходимо (така казваше Караганда) да представят своите корелации на съответно установена власт и никога да не действат на своя глава.

Е, колко важна беше грешката на Марк? Той бе първият мнемоник, изведен от щаба на Службата, първият, отделен от всички себеподобни, първият, изолиран сред нонкомпоси. Какво му бе причинило това? Какво щеше да продължава да му причинява? Щеше ли да е лошо? В такъв случай, как трябваше да бъде преустановено?

На всички тези въпроси д-р Осуалд Майер Шефийлд не можеше да отговори.

Хората на пулта за управление бяха късметлии. Те и разбира се, Саймън, който като астрофизик и ръководител на експедицията, се бе присъединил към тях по специално разпределение. Другите членове на екипажа имаха конкретни задължения, а останалата част от научния персонал предпочиташе относителния комфорт на хидравличните си седалки по време на спиралата около и надолу към Млади.

Гледката беше най-величествена, още докато Млади бе на достатъчно голямо разстояние, за да се вижда изцяло.

На север и на юг, на една трета от пътя до екватора, бяха ледените шапки, все още в началото на хилядолетното си отстъпление. Тъй като „Трите G“ се движеше по спирала на огромни кръгове от север на юг (съзнателно избрани, за да бъдат огледани полярните региони, както настояваше Саймън, с цената на сигурност, по-ниска от максималната), шапките се разпростираха под тях една след друга.