Айзек Азимов - Пътят на марсианците

След това беше отишъл в корабната библиотека и прегледа трийсет и шест книги толкова бързо, колкото и скенер. Беше прекарал три години в началото на юношеството си в учене как да чете чрез пълен образ и все още с гордост си спомняше, че на заключителния изпит беше установил училищен рекорд.

Накрая се заскита из лабораторните секции на кораба и погледа малко тук-там. Не задаваше въпроси и се махаше, когато някой от хората му хвърляше нещо повече от нехаен поглед.

Не му харесваше непоносимия начин, по който го гледаха, сякаш беше някакво странно животно. Не му харесваше техния тип знание, като че ли имаше нещо ценно в това да разхищаваш целия си мозък за някакъв мъничък обект и да помниш само малка част от него.

Постепенно, разбира се, щеше да се наложи да им задава въпроси. Това му бе работата и дори да не беше, любопитството щеше да го принуди. Той обаче се надяваше, че ще може да се въздържи, докато стигнат повърхността на планетата.

Намери за приятен факта, че се намират в звездна система. Скоро щеше да види един нов свят с нови слънца — две слънца — и нова луна. Четири обекта с коренно нова информация във всеки от тях — огромни хранилища на факти, които трябваше нежно да се събират и да се сортират.

Вълнуваше се само като си мислеше за аморфната планина от данни, която го очакваше. Той мислеше за ума си като за огромна архивираща система с индекс, сложен индекс и много сложен индекс. Мислеше за него като за нещо, което може да се разтяга безкрайно във всички посоки. Подреден. Гладък. Добре смазан. Със съвършена точност.

Помисли си за прашния таван, който нонкомпосите наричаха умове и почти се разсмя. Можеше да го види дори в разговор с д-р Шефийлд, който беше чудесен човек за нонкомпос. Опитваше се усилено и понякога почти разбираше . А другите, хората на борда на кораба, умовете им бяха складове за дървен материал. Прашни складове за дървен материал с изпочупени трески, които стърчаха във всички посоки и можеше да се достигне само това, което случайно се оказваше отгоре.

Нещастните глупаци! Можеше да ги съжалява, ако не бяха толкова отпуснато-гадни. Само да знаеха на какво приличат. Само да осъзнаваха .

Винаги, когато можеше, Марк посещаваше пунктовете за наблюдение и гледаше как се приближават новите светове.

Минаха съвсем близо до спътника Илион. (Саймън, астрофизикът, педантично държеше да наричат планетната си цел „Троада“, а спътника — „Илион“, но всички останали на борда ги наричаха съответно „Млади“ и „Сестрата“.) От другата страна на двете слънца, в противоположния троянски пункт, имаше група астероиди. Саймън ги наричаше „Лагранж Епсилон“, но всички останали ги наричаха „Кученцата“.

Марк си мислеше за всичко това със смътна едновременност в момента, в който му дойде мисълта „Илион“. Едва я осъзна и я остави да отмине като обект, непредставляващ непосредствен интерес. Още по-смътни и още по-дълбоко под кожата на мисловната съзнателност бяха неясните вълнения на петстотин такива неправилни имена на астрономични точки от номенклатурата. Беше чел за някои, беше чувал други по субетерните програми, бяха му споменавали за трети в случаен разговор, а на четвърти беше попадал в новините. Материалът можеше да му бъде предаван директно или да представлява нехайно изпусната дума. Дори прякора „Трите G“ на „Джордж Г. Грънди“ имаше своето място в сумрачния архив.

Шефийлд често го бе разпитвал какво става в ума му — много внимателно, много предпазливо.

— Искаме още много като теб, Марк, за Службата по мнемоника. Трябват ни милиони. Евентуално и милиарди, ако расата изпълни цялата Галактика, както ще стане някой ден. Но откъде да ги намерим? Не можем да разчитаме на вроден талант. Всички го притежаваме в някаква степен. Важно е обучението и ако не открием мъничко за това, което става, няма да знаем как да обучаваме.

И накаран от Шефийлд, Марк беше започнал да се самонаблюдава, да се вслушва в себе си, да обръща очи навътре и да се опитва да осъзнава . Учеше от архивните шкафове в главата си. Наблюдаваше ги един след друг. Гледаше как отделни въпроси изскачат при повикване, винаги трепетно готови. Беше му трудно да го обясни, но правеше, каквото можеше.

С това нарастваше собствената му увереност. Тревогите на детството му, онези първи години в Службата, изчезваха. Вече не се събуждаше посред нощ, облян в пот, пищящ от страх, че може да забрави. Престана и главоболието му.