Айзек Азимов - Пътят на марсианците

— Това ли е всичко? — попита Нови.

— Да. Нали няма да ми досаждаш повече?

— О, я си троши главата.

Нови се изправи, за да остави възмутения астрофизик, но вратата се отвори само миг преди ръката му да докосне активатора и в салона влезе Борис Вернадски (геохимик — тъмни вежди, широка уста, широко лице и с неотменна склонност към ризи на точки и магнитни клипсове от червена пластмаса).

Той не обърна внимание на зачервеното лице на Нови и на замръзналия израз на отвращение на Саймън.

— Колеги учени, ако слушате много внимателно, вероятно ще чуете експлозия, която може да разпръсне Млечния път, ей там отгоре, от капитанската кабина — весело каза той.

— Какво се е случило? — попита Нови.

— Капитанът е затворил Анунцио, малкия магьосник на Шефийлд и Шефийлд отиде да напада горната палуба с кървясали очи.

Саймън, който бе слушал досега, се извърна със сумтене.

— Шефийлд! — възкликна Нови. — Този човек не може да се ядоса. Никога не съм го чувал даже да повиши тон.

— Този път го направи. Когато разбра, че момчето е напуснало кабината си, без да му каже и че капитанът го закача… Уоу! Знаеше ли, че вече е на крак, Нови?

— Не, но не съм изненадан. Космическата болест е едно от онези неща. Когато я имаш, си мислиш, че умираш. Всъщност, след две минути вече я няма и се чувстваш наред. Слаб, но наред. Казах на Марк тази сутрин, че ще се приземим на следващия ден и предполагам, че това го е избутало. Мисълта за повърхността на планета, която може да се види ясно, прави чудеса с космическата болест. Наистина се приземяваме скоро, нали, Саймън?

Астрофизикът издаде особен звук, който можеше да се изтълкува като одобрително изгрухтяване. Поне Нови го изтълкува така.

— Както и да е — каза Нови, — какво се е случило?

— Ами, Шефийлд си говореше с мен, докато момчето се справяше с космическата си болест, седеше на бюрото с проклетите си карти и ръчния си компютър, когато телефонът в стаята започва да звъни и се обажда капитанът. Е, оказа се, че е хванал момчето и иска да знае какво цели скапаното правителство, като му пуска шпионин. Шефийлд му вика в отговор, че ще го намушка в слабините с Коламорова тръба, ако се заяжда с момчето и скача, като оставя телефона активиран и капитана — с пяна на уста.

— Измисляш си — рече Нови. — Шефийлд не би казал подобно нещо.

— Беше много възбуден.

Нови се обърна към Саймън.

— Ти оглавяваш нашата група. Защо не направиш нещо по въпроса?

Саймън изръмжа:

— В такива случаи оглавявам групата. Отговорностите ми винаги идват внезапно. Нека доведат борбата докрай. Шефийлд само говори, а капитанът никога не сваля ръцете си от гърба. Шантавото описание на Вернадски не означава, че ще има физическо насилие.

— Добре, но в експедиция като нашата няма смисъл от кръвни вражди.

— Имаш предвид нашата мисия! — Вернадски подигравателно вдигна и двете си ръце и избели очи. — Колко се страхувам от времето, когато ще се окажем сред дрипите и костите на първата експедиция!

И като че ли картината, предизвикана от това, не внесе несериозност. Изведнъж нямаха какво повече да си кажат. Дори темето на Саймън, което единствено се подаваше над облегалката на креслото, изглеждаше мъничко по-сковано.

Осуалд Майер Шефийлд (психолог — слаб като струна, също толкова висок и с глас, който можеше да се използва и за пеене на оперни арии с удивителна виртуозност, и за спор; мек, но с жилеща точност) не издаваше гнева, който трябваше да се очаква от разказа на Вернадски.

Дори се усмихваше, когато влезе в кабината на капитана.

Бледоморав, капитанът избухна веднага, щом ученият влезе.

— Вижте сега, Шефийлд…

— Един момент, капитан Фолънбий — прекъсна го Шефийлд. — Как си, Марк?

Марк наведе очи и промълви:

— Добре, д-р Шефийлд.

— Не знаех, че си станал от леглото.

В гласа му не се усещаше укор, но Марк започна да се извинява.

— Почувствах се по-добре, д-р Шефийлд, и ми стана криво от това, че не работя. Не съм правил нищо през цялото време, откакто съм на кораба. Затова се обадих на капитана да го помоля да погледна бордовия дневник и той ме накара да дойда тук.

— Добре. Сигурен съм, че той няма да има нищо против да се върнеш сега в стаята си.

— А, така ли? — започна капитанът.

Мекият поглед на Шефийлд се вдигна, за да срещне този на капитана.

— Аз отговарям за него, сър.

И някак си капитанът не можа да се сети какво повече да каже.

Марк покорно се обърна. Шефийлд го наблюдаваше как си тръгва и изчака, докато вратата се затвори зад него.