Айзек Азимов - Пътят на марсианците

Той излайваше своите „а“-та с висок тон, който дяволски дразнеше Марк.

— Сега съм добре — тихо рече Марк.

Изглежда, че капитанът намери това за незадоволително. Той издиша дима на пурата си и се втренчи надолу към Марк, сбърчил вежди над очите си.

— Във всеки случай се радвам да ви видя — бавно каза той. — Да се запознаем малко. Да си стиснем ръцете. „Трите G“ е бил на доста полети, платени от правителството. Няма проблем. Никога не е имало проблеми. Не бихме искали проблеми. Разбирате ме.

Марк не го разбираше. Беше се уморил да се опитва. Очите му жадно се отместиха назад към звездите. Конфигурацията мъничко се бе променила.

Капитанът срещна за миг погледа му. Беше намръщен и раменете му потрепнаха, като че ли щеше да ги свие. Той се приближи до пулта за управление и металът като гигантски клепач се плъзна върху илюминатора.

Марк яростно подскочи и изпищя:

— Какво правиш? Аз ги броя бе, глупак такъв.

— Броите… — Капитанът се изчерви, но запази любезността на гласа си. — Съжалявам! Трябва да обсъдим един малък делови въпрос.

Той леко наблегна на думата „делови“.

Марк знаеше какво има предвид.

— Няма какво да обсъждаме. Искам да видя бордовия дневник. Обадих ти се още преди часове, за да ти кажа това. Бавиш ме.

— Хайде да ми кажете защо искате да го видите, а? — рече капитанът. — Никога по-рано не са ме молили. С каква власт разполагате вие?

Марк почувства удивление.

— Мога да разглеждам всичко, което поискам. Аз съм от Службата по мнемоника.

Капитанът силно издиша дима на пурата си. (Беше от специален клас, произведен за използване в космоса и в затворени космически обекти. Съдържаше оксидант, за да не се изразходва атмосферният кислород.)

— И какво от това? — предпазливо попита той. — Никога не съм чувал за нея. Какво представлява?

— Служба по мнемоника, това е всичко — възмутено отвърна Марк. — Работата ми е да разглеждам и да питам за всичко, за което поискам. И имам правото да го правя.

— Не можете да гледате дневника, ако аз не искам.

— Мнението ти е без значение, нонкомпос такъв.

Хладнокръвието на капитана се изпари. Той яростно захвърли пурата си и я стъпка, а после я вдигна и внимателно я натика в отвърстието за пепел.

— В името на Галактиката, какво значи това? — попита той. — Кой сте вие, в края на краищата? Таен агент? Какво става? Кажете ми го направо. Веднага.

— Казах ти всичко, което трябваше.

— Няма какво да крия — рече капитанът, — но си имам права.

— Нямаш какво да криеш ли? — изскърца Марк. — Тогава защо този кораб се нарича „Трите G“?

— Така се казва.

— Хайде-хайде. Няма такъв кораб със земна регистрация. Знаех го още преди да тръгнем. Изчаках да те попитам.

Капитанът премига.

— Официалното му име е „Джордж Г. Грънди“ 4. Но всички го наричат „Трите G“.

Марк се изсмя.

— Добре тогава. А след като видя бордовия дневник, искам да разговарям с екипажа. Имам това право. Попитайте д-р Шефийлд.

— И с екипажа, а? — кипна капитанът. — Хайде да поговорим с д-р Шефийлд, а после да те затворим в кабината ти, докато кацнем. Пале!

Той грабна вътрешния телефон.

Научните членове на екипажа на „Трите G“ бяха малко на брой поради работата, която имаха и бяха млади. Навярно не толкова млади, колкото Марк Анунцио, който беше сам по себе си уникален, но дори най-възрастният от тях, Иманюъл Джордж Саймън (астрофизик), не беше навършил трийсет и девет. А с тъмната си, неоредяла коса и с големите си, искрящи очи той изглеждаше още по-млад. Естествено, искренето на очите му се дължеше отчасти на контактните лещи, които носеше.

Саймън, който сигурно отдаваше прекалено голямо значение на относителната си възраст и на факта, че е титуляр на експедицията (факт, който повечето от другите бяха склонни да пренебрегват), обикновено се правеше, че не гледа драматично на мисията. Той прокара осеяната с точки лента между пръстите си и я остави да се навие обратно на шпулата си.

— Свършила е — въздъхна той и се намести на най-мекия стол в малкия пътнически салон. — Нищо.

Той погледна към последните цветни снимки на двете звезди от системата Лагранж и остана сляп за тяхната красота. Лагранж I, по-малък и по-горещ от собственото слънце на Земята, беше искрящо зелено-син, с перлена зелено-жълта корона, която го обкръжаваше като златен обков на смарагд. Изглеждаше голям колкото лещено зърно или топче от лагер. Малко по-далеч (според снимката) беше Лагранж II. Изглеждаше два пъти по-голям от Лагранж I поради положението му в космоса. (Всъщност, диаметърът му беше само четири пети, обемът му — половината, а масата две трети от тези на Лагранж I.) Оранжево-червеният му цвят, към който филмът беше сравнително по-слабо чувствителен, отколкото човешката ретина, изглеждаше още по-неясен на фона на прелестта на неговото слънце близнак.