Роджер Желязны - Островът на мъртвите

— Ти фундаменталист ли си?

— Да.

— Тогава защо си чиракувал доброволно на едно учение, което смяташ за еретично?

— За да бъда Назован с Име.

— Опасявам се, че ме изгуби като слушател.

— Исках името, а не учението. Причините, които ме подтикваха, бяха религиозни, а не икономически.

— Но нали това е само един психологически способ…

— Тъкмо там е въпросът! Че не е само способ. Става дума за древна церемония и затова, че резултатът — личното общуване със съответното божество — е съвсем реален. Той е нещо като посвещаване в сан за висшите штрантрийски свещеници.

— Щом е така, защо не се отдаде на пост и изпълняване на свети заповеди, вместо да строиш светове?

— Защото само един Назован с Име може да извърши това посвещаване, а в момента всичките двадесет и седем Назовани са ревизионисти.

— Двадесет и шест — поправих го аз.

— Двадесет и шест?

— Дра Мерлинг вече лежи в подножието на планината, а Лоримел Многоръкия обитава щастливото нищо.

Той склони глава и потъна в почтително мълчание.

— Един по-малко — промълви накрая. — Помня ги още от времето, когато бяха четиридесет и трима.

— Колко жалко.

— Така е.

— Та защо искаше да бъдеш Назован?

— За да мога да стана свещеник, а не конструктор на светове. Само че ревизионистите нямаха никакво желание да ме допуснат сред тях. Оставиха ме да завърша обучението си, но после ме отхвърлиха. А за да ме оскърбят още повече, вместо мен посветиха човек, който даже не принадлежи към нашата раса.

— Разбирам. Затова значи си ме набелязал за отмъщение.

— Именно.

— Е, сигурно знаеш, че вината не е моя. Дори ще ти призная, че едва сега научавам от теб някои подробности от тази история. Все си мислех, че за истинските привърженици на штрантризма сановете и почестите нямат особено значение.

— Сега обаче разбра, че грешиш. Освен това искам да знаеш, че не изпитвам лична неприязън към теб. Като отмъщавам на теб, всъщност целя да накажа онези, които извършиха това богохулство.

— Защо тогава си се занимавал с конструиране, след като го смяташ за богохулство?

— Конструирането на светове не е безнравствено. Това, което пробужда гнева ми, е подчиняването на истинската религия на тази единствена цел. Самият аз не нося Име в ортодоксалния смисъл на този термин, което не ми пречи да получавам доста добро възнаграждение за същата дейност. Защо тогава да не я върша?

— Май си прав, както представяш нещата — кимнах сговорчиво аз, — пък и щом ти плащат добре. Каква обаче е връзката ти с Белион и тази на Белион с Майк Шандон?

— Грях и отплата, казано накратко. Една нощ се посветих сам в духовния сан, в храма в Прилбей. Знаеш как става — извършваш жертвоприношението, произнасяш необходимите слова и тръгваш покрай външната стена на храма, като отдаваш почит на всяко божество — докато някоя плочка засияе пред теб и почувстваш как те изпълва силата, и разбереш, че това ще бъде Името, което ти предстои да носиш.

— Знам.

— С мен това се случи пред светилището на Белион.

— Значи сам се посвети?

— По-скоро той ме посвети, със своето Име. Не исках да е той, защото е разрушител, а не съзидател. Надявах се да ме избере Кируор Четириликия, Бащата на Цветята.

— Достатъчно е било да спечелиш благоволението му.

— Вярно, но изглежда, съм подходил грешно. Белион започна да ръководи действията ми дори тогава, когато не го призовавах. Не зная, възможно е тъкмо той да е замислил отмъщението срещу теб, защото носиш името на неговия древен враг. Усещах, че някой се меси в мислите ми, променя ги в друга посока, сега вече — след като ме изостави — го забелязвам още по-ясно. Но тогава всичко беше като през мъгла…

— Как така те е изоставил? Божественото благоволение е доживотно.

— Не и в случаите, когато е извършено самопосвещение. Чувствам, че си е отишъл от мен.

— Значи Шандон…

— Да. Той е един от малцината представители на вашата раса, който умее да общува без думи. Също както и ти.

— Не винаги съм го можел. Силата растеше в мен постепенно, докато се учех при Мерлинг.

— Когато го възкресих, първото, което се мярна в мислите му, бе яростта, че е позволил да загине от твоята ръка. Много бързо след това той овладя чувствата си и се ориентира в обстановката. Мисловните му процеси ме заинтригуваха и аз му позволих по-свободен режим, за разлика от другите, които си оставаха мои пленници. Разговарях с него и му разказах много неща. Той дори участва в подготовката по посрещането ти.