Клиффорд Саймак - Проектът

Той му обърна гръб и се заизкачва нагоре по стълбището, но след малко спря и отново заговори:

— И ако се докаже, че онова място не е Рая, вие сте поискали от Негово Светейшество да бъда понижен до прост монах?

— Да, поисках — потвърди Теодосий. — И възнамерявам да се погрижа това наистина да стане.

— Но първо трябва да докажете, че това не е Рая — отбеляза Джон. — Ако не успеете, вие ще станете прост монах, не аз.

— Мисля си — подхвана кардиналът, — че сте объркали всичко. Според мен именно вие поемата нечовешко бреме — не аз трябва да доказвам, че намереното от Мери, не е Рая. Вие трябва да докажете, че е Рая.

— Ваше Преосвещенство, защо сте така враждебно настроен към Рая?

— Не изпитвам никаква враждебност — възрази Теодосий. — Наистина се надявам, че някъде има Рай. Ала не такъв, какъвто го описвате вие.

Джон се обърна и тръгна нагоре, този път, без да произнесе нито дума повече.

А наоколо продължаваха да се носят слухове и предположения.

Забеляза ли, Теодосий седи на стол! Никога по-рано робот не е седял толкова дълго време. Някой ми каза, че това е наказание — Негово Светейшество му наредил. Колко унизително, а? Да остане толкова време, кацнал върху стол!

Ами Стария? Какво прави Стария тук? Няма никаква работа тук. Забеляза ли колко близо стои до кардинала, като че са най-добри приятели? От къде на къде един кардинал на Ватикана ще се сприятелява с такива свирепи зверове, каквито са Старите? Казвам ти, че тук се мъти нещо, което е невидимо с просто око.

Но, възразяваше друг, сигурно помниш, че Стария, онзи същият, донесе мъртвия Декър и Хюбърт у дома — постъпка, предизвикана от състрадание, каквато би извършил добър съсед.

Хайде, хайде! Донесъл ги у дома, възкликваше трети. Това е най-малкото, което е могъл да стори, защото по всяка вероятност тъкмо Стария ги е убил.

Слухове плъзнаха като змии. Ватикана обезумя.

Никой не работеше. Тълпата се трупаше от двете страни на мраморната площадка и оставяше централното пространство пред базиликата свободно, защото във въздуха витаеше всеобща убеденост, че каквото има да се случва, то ще се случи именно тук. Стълбището към базиликата бе претъпкано с роботи, които очакваха събитието. Дърварите, жетварите, овчарите, превозвачите, машинистите на парните двигатели, всички бяха изоставили работата си и прииждаха насам. Хората от Края на Нищото зарязваха задълженията си и се тълпяха около базиликата. Някой започна да бие камбаните и това продължи, докато Теодосий не стана от стола и гневно изтича по стълбището да сложи край на безумието. Дори някои от Изследователите, които рядко се смесваха със служителите на Ватикана, излязоха навън да видят какво става. Набързо сформиран отряд от техници, без да имат някакво разрешение, монтираха огромен видео екран върху фасадата на базиликата и го свързаха с една от стените, чрез които се осъществяваха аудиенции с папата. Няколко минути след като връзката беше установена, остри щрихи очертаха лицето на Негово Светейшество, който не произнесе нито дума, а просто се присъедини към всички останали, които бяха забили погледи пред себе си.

Нищо обаче не се случваше. Часовете минаваха.

Тълпата, която непрекъснато жужеше и мълвеше, притихна. Слънцето започна да клони към залез. Небосклонът на запад почервеня. Напрежението растеше.

— Възможно ли е да си допуснал грешка? — попита Теодосий Стария. — Възможно ли да не си разбрал правилно съобщението?

— Съобщението беше точно такова, каквото ти го предадох — отвърна Стария.

— Значи се е случило нещо лошо — изрече Теодосий. — Усещам, че наистина се е случило нещо.

Разчитах прекалено много, каза си кардиналът, на това, че всичко ще бъде наред и двамата му приятели, човешки същества, ще се завърнат с новина, която отново ще върне Ватикана към правилния курс, ще сложи край на инфантилното опиянение, предизвикано от вестта за Рая и скорошното сдобиване със собствена светица.

Помъчи се да разсъждава трезво. Ако наистина се бе случило нещо лошо, то нямаше да продължи вечно. Той и още неколцина други във Ватикана — може би не много на брой, щяха да поддържат жив пламъка на надеждата. Ватикана нямаше да остане завинаги потънал в мрак. Във всеки случай нямаше да дреме през бъдните години. Все някога, векове след този ден днес, разумните същества щяха да се уморят от стерилната атмосфера на фанатизъм и отново щяха да се завърнат към търсенето на знания, което след време можеше да ги доведе до истинската вяра. И ако някъде в далечното бъдеще се докаже, че истинска вяра не съществува, че мислещите същества са заобиколени от Вселена, която не я е грижа за тях, то по-добре е да научат това, да се изправят лице в лице с този факт, отколкото да продължават да се преструват, че вярата съществува.