Клиффорд Саймак - Проектът

— Връщам визитата ви — изрече той.

— Благодаря ви — отговори Теодосий. — Много любезно от ваша страна. Трябва често да се срещаме.

— Нося ви новини — обяви Стария. — Имам съобщение за вас. Един от Прахообразните ми го донесе.

— Шептящия ли? Прахообразния на Декър?

— Не, не е Шептящия. Един от Прахообразните, които бяхме загубили толкова отдавна. Сега се върна отново у дома. Някога тук живееха много от тях, после ни напуснаха. Приемахме ги — твърде странно от наша страна — като особени свои чеда. Един от тях се върна, надяваме се, че и други ще го последват.

— Чувствам се щастлив заради вас — каза Теодосий. — Споменахте, че Прахообразния е донесъл някакво съобщение за мен.

— Да, кардинале. И то гласи: Тенисън и Джил са достигнали мястото, наричано от вас Рай. Но то не е Рай.

— Благодаря на Бога за това!

— Значи не сте искали да бъде Рая?

— Някои от нас се надяваха да не бъде.

— Също така трябва да ви съобщя — добави Стария, — че Джил и Тенисън ще се върнат скоро.

— Кога?

— Прахообразния употреби само думата „скоро“.

— Добре. Ще ги очаквам.

— Аз предложих — продължи Стария, — да се приземят на мраморната площадка, когато пристигнат.

— А по какъв начин ще научат те за предложението ви?

— Прахообразния се завърна на онова място, наречено Рай, за да им съобщи. Сметнах, че вие и аз бихме могли да ги чакаме там, за да ги приветстваме.

— Може да се наложи дълго да чакаме.

— Аз съм достатъчно търпелив, а мисля, че същото се отнася и за вас.

— Това е прекрасно. И двамата сме изпълнени с търпение, пък и има толкова неща, за които можем да си поговорим. С часове.

— Моля да ме извините — изрече Стария. — Но за мен е много мъчително да говоря както вас. Не мога да го правя дълго време.

— В този случай ще помълчим заедно. Може би ще открием, че не е необходимо да приказваме. Можем да общуваме по друг начин.

— Това е благородно предложение — кимна Стария. — Ще се опитаме да общуваме.

— Ако нямате нищо против — рече Теодосий, — смятам да си взема стол. Смешно е робот да ползва подобно нещо, но аз свикнах да седя на стол. Когато посещавам Джил в библиотеката, винаги го правя. Зная, че е смешен навик, но…

— Ще ви чакам тук, докато идете да го вземете — каза Стария.

И той зачака на мраморната площадка, а кардиналът отиде да си донесе стол.

Копа сено отново бе заспал. Той проспиваше по-голямата част от времето си, а може би просто затваряше всичките си тринадесет очи. Копа сено не се движеше много, а когато очите му бяха затворени, не можеше да се каже дали наистина спи, или просто се изолира от света около себе си. Сигурно е отегчен, мислеше си Балонообразния, когото Декър наричаше Опушения. Понякога Опушения беше убеден, че трябва да се отърве от Копа сено, ала след като по-внимателно обмислеше този въпрос, винаги го задържаше. Въпреки леността и неугледността си, Копа сено беше истински мъдрец. Щеше да бъде трудно да си намери друг, подобен на него, дори невъзможно. Освен това след като си приел някого за трети партньор, създава се такава връзка, че просто не ти се иска да я разрушаваш. За изграждането на безотказно работеща триада е необходимо много време, а Копа сено живееше край него, откакто Опушения се помнеше. Всеки би приел, рече си Опушения, че за това време сме привикнали един към друг и сме неразделни, благодарение на близките лични връзки, които съществуват между нас. Наистина бяха неразделни, помисли си Опушения, но не поради някакви си здрави връзки между тях. Бяха близки, защото Копа сено в никакъв случай не искаше да се отдели и на крачка от Опушения. Съществуваше някакъв психологически фактор, който превръщаше Копа сено — въпреки цялата негова мъдрост — в нестабилна личност. Той трябваше винаги да бъде прикрепен някого другиго, и този друг неизменно го закриляше от влиянието на околния свят. Можеше да се оплаква и да сипе огън и жупел срещу шума, който вдигаше Плопър. Можеше дори да заплашва, че ще се махне и ще разруши триадата, ала никога нямаше да го стори наистина — той знаеше, че именно триадата гарантира неговото спокойствие и сигурност.

Пльок, пльок, пльок, продължаваше Плопър.

Копа сено беше заспал (а може би само очите му бяха затворени) и Декър също го нямаше. Този Декър много често го няма, измърмори на себе си Опушения. Понякога той можеше да бъде забавно, интересно същество и без съмнение имаше богато въображение. Като цяло, беше достатъчно лоялен, но понякога Опушения се съмняваше в предаността му по отношение на триадата. Опушения признаваше, че Декър е опортюнист, макар и най-чаровният опортюнист на света. Докато пред него не се появеше по-примамлива възможност, той щеше да остане в триадата и Опушения с известна гордост си мислеше, че по-голяма възможност от него самия в Центъра няма. Нямаше друг Балонообразен в цялата институция, който разполагаше с повече политическа власт от него. Влиянието на Опушения беше създадено от мъдростта на Копа сено и от храбростта на Декър. Беше направил мъдър избор на партньори в триадата. Тогава защо понякога се дразнеше, дори направо изпитваше недоволство от двамата? Щеше ли да бъде възможно, питаше се той, след като станеха готови копията на двамата новодошли, да ги присъедини към триадата и да я превърне в квинтет? Щеше ли да посмее да стори това? Щеше ли да се отърве безнаказано след такава постъпка? Тя беше в разрез с всички традиции и утвърдени модели на мислене. Щеше да си навлече безпощадна критика. Ако последствията бяха само такива, можеше да ги понесе. Би ли било разумно, питаше се Опушения. Ако поискаше да разполага с трима Декеровци щеше да бъде прекалено нескромно, но в тъй наречените човешки същества се таеше сила. Мъдростта на Копа сено плюс находчивия опортюнизъм на три човешки същества…