Рон Хаббард - В преследване на смъртта

Отидох в килера, за да изключа алармата. Обаче не го направих. Беше звънчето на Крек. Тя седеше на ръба на леглото в „стаята за мислене“ на Емпайър Стейт Билдинг. Беше по нощница. Плачеше.

Хелър се събуди. Седна в леглото, придърпа я към себе си и положи главата й на гърдите си, докато я галеше по косата.

— Тихо, тихо — каза той. — Какво има?

— Имах УЖАСЕН кошмар. Беше толкова ИСТИНСКИ.

— Съжалявам. Искаш ли да ми го разкажеш?

— Бях в нещо като стая. Лежах по гръб. Бях сякаш парализирана. Не можех да помръдна. А след това едно ужасно чудовище се навеждаше над мен — тя започна да ридае силно и го стисна здраво. След малко можеше отново да говори. — Тогава чух глас отнякъде, който ми каза, че си мъртъв — и тя отново заплака не на шега.

Много внимателно Хелър каза:

— Ами аз току-що огледах и наоколо няма никакви чудовища. А и аз не съм мъртъв. Аз съм тук.

Тя конвулсивно обгърна шията му с ръце. Каза:

— О, Джетеро, тази планета ме кара да се страхувам. Ако ти се случи нещо, аз просто ще умра. Не бих го понесла. Ако не мога да живея с теб, не искам да живея и това е всичко.

— Тихо, тихо — отвърна той. — Знаеш, че те обичам. Ние ще успеем.

— Джетеро, — каза тя и отново се разплака, — моля те, нека побързаме да свършим и да си ходим у дома. Имам ужасното чувство, че нещо страшно ще се случи на мен, а после и на теб.

Той се опитваше да я утеши в прегръдките си и да я накара да заспи отново. Но аз бях видял достатъчно.

Сънищата са знамения, които познавах.

Това беше поличба.

Тя беше предусетила, че и двамата ще умрат.

Върнах се на канапето и хе усмихнах доволно в тъмнината. Поличбата беше красива. Всичко, което ме притесняваше, беше изтласкано надалеч.

В съзнанието ми не беше останало и най-малко съмнение.

ГРАФИНЯ КРЕК ЩЕШЕ ДА УМРЕ!

Единственото, което ми пречеше да изпълня проекта си, бяха парите. А и не можех да се досетя, че те се носят към джоба ми в непредсказуем поток.

Вечерта след предзнаменованието се състоя „отварянето на дома“. През целия ден се занимавах с бюфета, доставчиците на храната и т.н. Тъй като беше работен ден, Кенди и мис Пинч след много заплахи бяха натоварили мен със задачата да приемам и изпращам търговците. Изпълнявах си задължението малко разсеяно, защото мислех главно за това как да набавя двете хиляди долара, да платя сметката на Фаустино и да уредя наемен убиец. И, разбира се, бях много изненадан, когато мис Пинч ме наруга, като се върна от работа, защото не бях свършил с чистенето и не се бях преоблякъл.

— Хората ще започнат да пристигат всеки момент — изфуча тя, изхвърчайки от работните си дрехи, след което се вмъкна в една официална рокля. — Слагай един смокинг или каквото и да било, и ми помогни да събера амбалажа от пода.

В очакване на пролетта и лятото, без съмнение, старият евреин от магазина за дрехи ме беше снабдил с бял смокинг и черен панталон. Не знаех обаче как да завържа папийонката си и мис Пинч почти ме удуши, докато ми я слагаше. Тогава Кенди забеляза, че бях с войнишки ботуши, свалиха ми ги и напъхаха краката ми в официални лачени обувки от естествена кожа тъкмо когато входният звънец оповести идването на първите гости.

Огледах апартамента и бях изненадан колко големи бяха стаите всъщност. След като уредите за измъчване бяха изнесени и холът се съедини по-добре с останалите помещения, предната стая доста заприлича на салон. Задната, която ми бяха обещали, за да работя, беше почти също толкова голяма. Сега нямаше голямо стъклено разширение, което гледаше към някаква градина. Всичко тази вечер, включително и новопосятата градина, беше окъпано в светлина. Панделки падаха на фестони от таваните, временно пригодените маси пъшкаха под пенообразни сладкиши и бутилки, готови да избликнат. Някакво класическо парче със заглавие „Повелите на пролетта“ изпълваше пространството с музика. Доста впечатляващо. Трябва да се беше получило от множеството празни малки квитанции, които бях разписвал.

Помислих си, че може да срещна хора като шефа на охраната или някои приятелчета от „Октопус Ойл“. Но на вратата се звънеше ли, звънеше и влизаха двойка след двойка, които в първия момент ме заблуждаваха с нахлупените шапки и мъжки палта, и ми се струваше, че ще видя някой познат мъж. Всички двойки обаче бяха от лесбийки. Някои от „мъжете“ дори носеха смокинги. Опитваха се да ме поздравяват сърдечно с басови гласове. Трясваха ме по рамото и ме наричаха „старче“. Но не можеха да ме излъжат. Басовите гласове внезапно се превръщаха в сопранови, а ударите по рамото по всяка вероятност имаха за цел да ме отдалечат от „съпругите“ им.