Рон Хаббард: В преследване на смъртта

Стовариха ме под душа, а след това напръскаха и себе си. Затвориха ме в задната стая, където имаше само един под, на който да преспя.

На следващата сутрин, преди да отидат на работа, ме пуснаха да изляза. Стоях там гол-голеничък и попитах:

— Мога ли да получа десет хиляди долара?

Мис Пинч, облечена в палтото и шапката си и с дамската си чантичка в ръка, стоеше на вратата и гледаше свирепо.

Казах:

— Поне ми дайте хилядата долара за деня!

Отговорът бе затръшване на вратата. Заминаха.

Изпълнен с отчаяние, прегледах екраните, радиото и другите си вещи. Бяха доста замъглени от насекомоизтребителната прах и трябваше да ги почистя.

Графиня Крек пиеше нещо, вероятно „Баварска ментова мока“, и наблюдаваше как Хелър припряно поставя някакви неща в стъклени буркани.

— Какви са тези неща, скъпи? — попита тя от столчето си на бара.

— Спорови култури — отвърна той. — Просто проверявам формулата на Кроуб. След няколко дни ще знам дали ще свършат работа.

— Не можеш ли да приключиш по-бързо, скъпи? Не мисля, че тази планета е много добра за нас.

— Ами, миличко, някои неща отнемат толкова време, колкото им е необходимо. Хората тук много усърдно прахосват тази планета. А мисията ни трябва да има успех.

— Да — промълви тя. — Трябва да има успех. — Надникна в кафето си за малко. После вдигна поглед и каза:

— Има ли нещо, което мога да направя, за да ускоря нещата?

Той се приближи към нея, обгърна раменете й и отвърна:

— Просто продължавай да бъдеш красива, да се усмихваш където трябва и всичко ще се получи много добре.

Целуна я и Крек се притисна към него за момент.

Внезапно тя се усмихна и закачливо го побутна.

— Миличък, по-добре се връщай на работа. Всъщност аз ще изляза да пазарувам, за да избягам от изкушението.

Двамата се засмяха.

Не и аз. Тя го пришпорваше, пришпорваше го. Щеше да провали всичко! Изключих гневно екраните.

Това никак не беше за смях. Докато този демон беше с него и то жив, той щеше да приближава все по-бързо към завършване на работата и да разруши всичко.

Най-доброто, което можеше да поправи ситуацията, бе един на място поставен куршум от снайпер. Тя винаги се разхождаше без придружители. Колко лесно.

Мисълта да видя графиня Крек мъртва беше видение, което ме стимулираше да действам.

Макар че някои хора го правят, все пак да търчиш из Ню Йорк без никакви дрехи на себе си не беше подходящ начин за намиране на наемен убиец.

Всичките ми одежди липсваха. Но това е нещо, което в Ню Йорк бързо се подменя. Трябваше само да взема автобус до Седмо Авеню, за да стигна до района с облеклата. Във всички посоки около 37-ма улица има магазини, магазини, магазини, в които се продават дрехи, дрехи, дрехи.

Първият проблем бяха дрехи, с които можех да вляза, за да си купя дрехи. Все още бях обут във военните си ботуши, макар че бяха малко посивели от ДДТ. Проблемът бе с по-горните части.

Кенди и мис Пинч бяха поръсили с прах дрехите си, но въпреки упоритото кашляне накрая намерих един стар шлифер, който беше достатъчно голям. Облякох го, пъхнах парите и личната си карта в единия джоб и потеглих.

За щастие никой никога не поглежда никого в Ню Йорк. Да пътуваш с автобус, облечен в бледоморав дамски шлифер, не привличаше кой знае колко вниманието.

Не след дълго вече бях в някакъв магазин, чиито надписи твърдяха, че в него има всичко за мъжа. Беше много приятен, нещо като миниатюрен универсален магазин. Самият собственик се погрижи за мен. Беше един добре информиран евреин — познаваше модите от единия край на света до другия. Изрази само съчувствие, когато му казах, че всичките ми дрехи са изгорели при ножар и веднага се захвана на работа. Само едно беше странно в цялата процедура. Той ме обличаше в разни неща, а после викаше жена си — очарователна дама на име Ребека — и я питаше за мнението й. Никога не се допитаха до мен. Обсъждаха това или онова за широките сака с четири копчета за разлика от широките сака с две копчета за мъж с моята конструкция, или пък театралните яки в контраст с яките на Бръшляновата Лига за лице като моето. Но какъвто и да беше спорът, тя накрая заставаше настрани, потриваше ръце и казваше:

— Ах, не е ли красив в това?

А собственикът казваше:

— Добре, ще го вземе.

Нито веднъж не ме попитаха за мнението ми.

Приключих с няколко костюма, палта, обувки, подбрани шапки и ризи. Излязох от магазина облечен отлично и с цял куп кутии в ръце. Само едно не беше наред: по някакво мистериозно изчисление, което не можах да проумея, те взеха цялата ми пачка, до последния цент. Всичко, което ми остана, бяха шепа жетони за автобуса, които май не им трябваха. Чудо на математиката.