Петият, интелектрикът Палибаба, не тръгнал за никъде, спрял веднага след границата на Болударовото кралство, пуснал магароботите по звездните пасища и започнал да свързва, да настройва и да програмира машината, тичал край нейните осемдесет сандъка, а когато се изпълнила така с електричество, че се раздула от разум, започнал да й задава точно обмислени въпроси: къде живее бледникът? как да намери пътя, по който се стига да него? как да го излъже? как да го омотае, че да даде ключето? Когато обаче получавал неясни и уклончиви отговори, гневът му се разпалвал и той тренирал машината така, че замирисала на нагорещена мед, а после я биел и налагал, викайки: «Кажи ми веднага истината, проклета стара изчислителна машино!», от което съединенията й се стопили, калаят потекъл от тях на сребърни сълзи, а прегрелите тръби се напукали с трясък и той се озовал над една разжарена развалина бесен и с тояга в ръка.
Трябвало да се върне вкъщи с празни ръце. Поръчал си нова машина, но не я видял по-рано от четиристотин години.
Шести бил походът на Селектритите. Диодин, Триодин и Хептодин постъпили иначе. Те имали неизтощими запаси от тритий, литий и деутерий и намислили да щурмуват с взривове на тежък водород всички пътища, водещи към страната на бледниците. Не се знаело обаче къде е началото на тези пътища. Искали да питат огненогите, но те се затворили зад златните стени на своята столица и започнали да изритват пламъци; смелите Селектрити щурмували, без да жалят нито деутерия, нито трития, така че адът на разтварящите се атомни вътрешности достигнал чак до звездното небе. Стените на града блестели като злато, но в огъня показали истинската си природа, превръщайки се в жълти облаци серен дим, защото били издигнати от пирити-искрити. Там паднал Диодин, стъпкан от огненогите, и разумът му се пръснал като букет разноцветни кристали, обсипвайки бронята. Погребали го Триодин и Хептодин в гробница от черен оливин и продължили по-нататък към границите на Одименото царство, където управлявал звездоубиецът крал Астроцид. Той имал съкровищница, пълна с огнени ядра, изчоплени от бели джуджета, а толкова тежки, че само страшната сила на дворцовите магнити ги държала да не пропаднат, пробивайки планетата. Който стъпел на земята му, не можел да мръдне нито ръка, нито крак, защото преогромната гравитация сковавала по-силно от болтове и вериги. Тежък сблъсък имали с него Триодин и Хептодин, защото Астроцид, като ги видял под бастионите на замъка, започнал да вади едно след друго белите джуджета и да хвърля техните дишащи огън тела в лицата им. Те все пак го победили, а той им разкрил кой път води към бледниците, което било лъжа, защото и той не го знаел, само искал да се избави от страшните войни. Тогава те навлезли в черното ядро на мрака, където Триодин бил застрелян с антиматерийна аркебуза, може би от някой ловец-кибернос, а може би и от самострел, поставен на безопашата комета. Както и да е, но Триодин изчезнал, като едва успял да извика «Аврук!!», любимата си дума, боен вик на рода му. А Хептодин продължил упорито по-нататък, но и него го чакал горчив край. Корабът му попаднал между два гравитационни въртопа, наречени Бахрида и Сцинтилия; Бахрида ускорява времето, а Сцинтилия го забавя и между тях има ивица на застой, където минутите не текат нито назад, нито напред. Замрял там Хептодин и си стои така, заедно с неизброимите фрегати и галеони на други астробояджии, пирати и дълбомраци, без изобщо да старее, сред тишина и прежестока скука, наречена Вечност.
Когато походът на Селектритите завършил по този начин, Перпетуан, киберграф на Балам, който трябвало да тръгне седми, дълго се бавел. Дълго се готвел електрицарят за война, пригаждайки си все по-остри проводници, все по-поразяващи искромети, огнемети и блъскатели; изпълнен с благоразумие, той решил да тръгне начело на вярна дружина. Стичали се под неговите знамена конквистадори, дошли и много безработи, които нямали друго занимание и искали да се позанимават с войниклък. Сформирал от тях Перпертуан достойна галактическа конница, тежка, бронирана, наречена шлосерия, и няколко леки подразделения, в които служели раздрусари. Но при мисълта, че трябва да тръгне и да даде живота си в незнайни страни, че ще се превърне на ръжда без остатък в някоя локва, железните му пищяли се огънали под него, обзела го страшна мъка и той се върнал веднага вкъщи, ронейки от срам и жал топазени сълзи, защото бил могъщ владетел, с душа, преливаща от съкровища.
Читать дальше