Робърт Сойер - Четвъртото измерение

— Да. Той е имал професор на име Пъпайню, когато е бил студент преди двадесет години…

— Спомням си го.

— Е, д-р Грейвс казва, че не помни много от преподаваното от Пъпайню, освен това, че винаги е знаел как да разширява мисленето на студентите, като им е посочвал нови начини за възприемане на нещата. Той се опитва да прави нещо подобно за своите студенти днес и…

Вратата се отвори с плъзгане. Влезе Кайл.

— Хедър! — изненада се той. — Какво правиш тук?

— Чакам те.

Без да каже дума, Кайл отиде до Чийтах и натисна бутона за временно изключване.

— Какво е станало?

— Посланията от извънземните спряха.

— Чух за това. Изпратиха ли накрая ключа към останалите?

Хедър поклати отрицателно глава.

— Съжалявам — каза Кайл.

— Аз също. Но това означава, че ние сме на ход да отговорим; вече имаме всичко, което кентавърийците се опитаха да ни кажат. Сега е само въпрос на време кога някой ще открие смисъла на посланията. Ще бъда много заета. — Тя леко разпери ръце. — Знам, това не можеше да стане в по-неподходящо време, но ще трябва изцяло да се заема с работата. Искам да не си мислиш, че те отблъсквам или че си заравям главата в пясъка, надявайки се проблемът да се разреши от само себе си.

— Аз също ще бъда зает — каза Кайл.

— О?

— Моят експеримент с квантовия компютър се провали; имам да свърша много неща, докато открия какво не се получи както трябва.

При други обстоятелства тя може би щеше да се опита да го утеши. Но сега, при тази несигурност…

— Много лошо — каза тя. — Наистина.

Вгледа се в очите му малко по-дълго, после леко сви рамене.

— Е, изглежда и двамата ще бъдем ангажирани. — Тя замълча. По дяволите, тяхната раздяла не беше планирана за постоянно и за бога, Кайл със сигурност не би могъл да извърши онова, в което го обвиняваха. — Виж — започна тя малко колебливо, — вече е почти пет; искаш ли да излезем на една ранна вечеря?

Кайл изглеждаше доволен от предложението й, но изведнъж се намръщи.

— Вече имам друга уговорка.

— О — каза Хедър. За миг се почуди дали срещата му е с мъж или жена. — Добре тогава.

Те се гледаха мълчаливо няколко секунди и Хедър си тръгна.

Кайл влезе в «Пърсюд хол» и тръгна по тесния коридор, но малко преди да стигне до стая 222 се спря.

Стоун Бентли стоеше пред вратата на офиса си и разговаряше с една студентка. Стоун беше с побеляла коса, може би около петдесет и пет, започнал леко да оплешивява и не особено стегнат; той видя Кайл да приближава и му даде знак да изчака за малко. След като младата дама си тръгна, Кайл скъси разстоянието между тях.

— Здравей, Стоун. Извинявай, че те прекъснах.

— Няма нищо. Аз обичам да ме прекъсват по време на срещи.

Кайл наклони глава; гласът на Стоун не бе прозвучал саркастично, но думите със сигурност изглеждаха такива.

— Говоря сериозно — каза Стоун. — Всичките си срещи със студентки провеждам в коридора и колкото повече хора ме видят, толкова по-добре. Никога не искам да се повтори онова, което се случи преди пет години.

— А — ококори се Кайл.

Стоун грабна куфарчето си от офиса и се запътиха към «Водната дупка». Заведението беше малко, с около двадесет кръгли масички, разположени безразборно върху под от твърдо дърво. Осветлението идваше от лампи «Тифани»; прозорците бяха закрити с дебели пердета. На електронно табло излизаха специалитетите в бяло на черен фон с шрифт, който имитираше писани с тебешир букви; неонов надпис рекламираше бира «Мусхед».

Появи се сервитьор.

— «Синя светлина» — каза Стоун.

— Ръжено-джинджифилова бира.

След като сервитьорът тръгна, Стоун се обърна към Кайл; по пътя бяха говорили за това-онова, но вече бяха сами. Стоун чувстваше, че е време да стигнат до причината за тяхната среща.

— И така — каза той — защо искаше да се видим?

Кайл беше репетирал наум целия следобед, но сега, когато моментът настъпи, откри, че не одобрява предварително замислените думи.

— Аз… аз имам проблем, Стоун. Имах нужда… да поговоря с някого. Знам, че никога не сме били много близки, но винаги съм те възприемал като приятел.

Стоун го погледна, но не каза нищо.

— Съжалявам — каза Кайл. — Знам, че си зает. Не трябваше да те безпокоя.

Стоун мълча известно време, после каза:

— Какво има?

Кайл сведе очи.

— Дъщеря ми…

Той замлъкна, но Стоун просто чакаше да продължи. Най-после Кайл събра сили и каза:

— Моята дъщеря ме обвинява, че съм я прелъстил.

Той напразно очакваше въпроса: «А ти направи ли го?»