Робърт Сойер - Четвъртото измерение

— Предполагам, че си прав, но… О!

— Какво? — попита Кайл.

— Разбирам какво имаш предвид.

Кайл беше изненадан; той самият не бе сигурен какво има предвид.

— И какво е то?

— Етиката на интерпретацията за многото светове.

Кайл се замисли.

— Знаеш ли, предполагам, че имаш право. Да кажем, че намеря портфейл, в който има незащитена кредитна карта с хиляда долара в нея. Да кажем, че в портфейла има също шофьорска книжка; аз разполагам с името и телефона на собственика.

Върху панела си Чийтах имаше два надписа LED, разположени перпендикулярно един спрямо друг. Той можеше да активира вертикалната колона или хоризонталния ред, за да симулира или утвърдително кимване, или отрицателно поклащане на глава. Той изпълни кимването си.

— Добре — продължи Кайл — според интерпретацията за многото светове всяко нещо, което е възможно да стане по два начина, наистина става по два начина. Има вселена, в която аз връщам парите на човека, който ги е загубил, но също има вселена, в която задържам парите за себе си. Сега, ако се налага да има две вселени, тогава защо, по дяволите, да не съм човекът, който ще задържи парите?

— Интригуващ въпрос. И ако не се поставя под съмнение твоят характер, такава дилема наистина изглежда в света на възможното. Но подозирам, че моралната ти загриженост стига по-надълбоко: подозирам, че мислиш за теб и Ребека. Дори ако в тази вселена ти не си я тормозел сексуално, чудиш се дали съществува някаква вероятна вселена, в която си го извършил.

Кайл рязко се отпусна в стола си. Чийтах беше прав. Един път и проклетата машина да е права.

Коварно нещо беше човешкият ум. Самото обвиняване в нещо беше достатъчно, за да го накара да работи, дори срещу себе си.

И имаше ли такава вселена? Вселена, в която той действително се е промъквал в стаята на собствената си дъщеря след полунощ и е правил тези ужасни неща с нея?

Не тук, разбира се. Не в тази вселена. Но в една друга — такава, в която навярно не се е реализирал професионално, в която контролът върху живота му се е изплъзнал, в която е пиел повече, отколкото трябва, в която той и Хедър все още са се борили с мизерията — или в която рано се е развел или е бил вдовец и собствената му сексуалност не е намирала нормален отдушник.

Възможно ли беше да съществува такава вселена? Възможно ли беше спомените на Беки, макар и фалшиви в тази, да са отражение на една друга реалност? Възможно ли е сега чрез някакво квантово разсейване тя да имаше достъп до спомените от един паралелен свят, също както квантовият компютър има достъп до информация от други линии на времето?

Ала не беше ли самото хрумване, че е прелъстил дъщеря си, напълно нелепо, невъзможно, немислимо като метеор, паднал върху главата му някъде в Антарктика?

Кайл стана и направи нещо, което никога преди не бе правил. Излъга Чийтах:

— Не — каза той. — Не, изобщо не си прав за това.

Излезе от лабораторията, а светлините автоматично загаснаха след него.

Може би, мислеха някои, кентавърийците просто си бяха взели един ден отпуск там, в техния свят, или искаха да поставят нещо като точка на завършеното послание. Ако случаят беше такъв, новото послание щеше да дойде в 6,36 часа следобед на следващия ден, петък, 28-ми юли.

Хедър прекара повечето от тридесетте и един междинни часа в срещи с репортери; предишната нощ извънземните послания отново бяха излезли на първите страници на вестниците в цял свят. А сега Си Би Си щяха да излъчват на живо от офиса на Хедър.

Новинарският екип бе подсигурил голям цифров часовник, който беше закрепен върху монитора на Хедър. Бяха внесли три камери: едната бе насочена към Хедър, другата към часовника, а третата към екрана на монитора.

Часовникът бе включен. Вече оставаха две минути до определеното време за следващото послание.

— Професор Дейвис — каза чернокожата репортерка с приятен ямайски акцент, — какво мислите? Какво изпитвате, докато чакаме друго послание от звездите?

Хедър пет пъти се беше появявала пред телевизионните камери за тези тридесет и един часа, но все още не бе излязла с отговор, от който да се чувства щастлива.

— Всъщност не зная — каза тя, като се опитваше да следва инструкциите на репортерката да не гледа право към камерата. — Чувствам се, като че ли съм загубила приятел. Никога не знаех какво казва, но той беше там, всеки ден. Можех да разчитам на него. Можех да му вярвам. А сега това приключи.

Хедър се зачуди дали Кайл гледа предаването.