Роджър Зелазни: Нощни крале

Ругаеше, смееше се, вероятно и аз правех същото. Луната слезе ниско, по тревата заблещукаха искрици роса. Създанията понякога се раздвижваха, но не ни изпускаха от очите си нито за миг. Вик и Сабрина си размениха шепнешком някакви реплики, без да се поглеждат.

Замахнах да му отрежа главата, но той парира удара ми и отвърна с рипост към гърдите ми. Спрях го и замахнах към неговата гръд, но той парира…

Надигна се лек ветрец и потта над веждите ми внезапно ми се стори по-студена. Веднъж се подхлъзнах на влажната земя, а той не успя да се възползва от олюляването ми. Беше ли се поизморил най-после?

Пробвах отново да го притисна и той ми се стори малко по-бавен. Дали най-сетне започвах да надделявам, или това беше само трик, за да приспи вниманието ми?

Засегнах бицепса му. Само леко докосване. Драскотина. Нищо сериозно, никакво нараняване, но почувствах, че увереността ми нараства. Още един удар — в мощен прилив на енергия, с голяма бързина.

Ярка черта изникна на ризата му.

Той пак изруга и връхлетя бясно. Парирах и забелязах, че небето на изток просветлява. Това означаваше, че трябва да бързам. Има си правила, които са задължителни дори за нас.

Впуснах се в най-изящната си атака, но той успя да я спре. Опитах пак и пак. Той видимо отмаляваше, при последната атака видях, че лицето му е разкривено от болка. Сред публиката ни се разнесе безпокойство и почувствах, че последните песъчинки изтичат през пясъчния часовник.

Ударих отново и този път го засегнах здравата. Усетих как върхът на меча ми се спира на кост, когато разсичах лявото му рамо.

Той изрева и падна на колене, докато се отдръпвах за смъртоносния удар.

В далечината изкукурига петел и чух, че той се смее.

— Близко, братко! Близко! Но не съвсем — каза той. — Сабрина! При мен! Веднага!

Тя направи крачка към него, обърна се към Вик, след това към моя паднал, наказан враг. Изтича при него и го прегърна, щом той започна да изчезва.

— Aufwiedersehen! — извика ми той и двамата се стопиха. Публиката ни си тръгна със силно припряно шумолене като на отбрулени листа. Зашляпа по небето, профуча над земята, шмугна се в дупки, докато слънцето прорязваше пътя си над хоризонта.

Опрях се на меча си. След малко Вик дойде при мен.

— Ще ги видим ли някога пак? — попита той.

— Разбира се.

Тръгнах към нещо, което приличаше на далечна порта.

— Сега какво? — попита той.

— Отивам си вкъщи, за да се наспя хубаво през деня — казах му аз. — Може дори да си взема малко отпуск. Работите ще се позабавят за известно време.

Прекосихме свещената земя и излязохме на една уличка.

© 1989 Роджър Зелазни

© 1998 Роза Григорова, превод от английски

Roger Zelazny

1989

Сканиране: Mandor, 2010

Редакция: Alegria, 2010

Издание:

Роджър Зелазни. Мраз и огън

Американска. Първо издание

Библиотечно оформление: Софка Ташчиева

Художник: Маргарита Ташчиева

Редактор: Силвия Вълкова

Коректори: Нина Иванова, Зефира Иванчева

ISBN 954–527–084–5

Свалено от «Моята библиотека» http://chitanka.info/lib/text/15956

Последна редакция: 2010-05-04 11:00:00

Аштарот — ханаанска и финикийска богиня на любовта и плодородието, наричана от гърците Астарта; Асмодей — цар на демоните в еврейската демонология; Белиал — сатанинско олицетворение на злото, споменавано в Новия завет. — Б.пр.