Роджър Зелазни: Нощни крале

— Тогава, когато си окошарил съперника си ли?

— Аха. И преди това.

— Когато той те бил окошарил?

— Аха. Знаеш ли, тези дни един от нас ще победи — окончателно.

— Накъде биеш?

— Той отново е на свобода и мисля, че е много силен. Можеш вече да си тръгваш, ако искаш.

— Шегуваш ли се? Ти си ме тренирал. Този път аз ще го посрещна.

Поклатих глава.

— Не си готов. Но ако нещо ми се случи… Ако загубя… работата ще остане за теб, ако я искаш.

— Казах ти го много отдавна, когато дойдох да работя при теб…

— Знам. Но не си завършил чиракуването си. Той идва по-рано, отколкото очаквах. Трябва да ти дам възможност да се оттеглиш.

— Да, ама няма.

— Добре, предупредих те. Иди да изключиш кафеварката и да угасиш светлината отзад, докато свърша с книгата.

Стаята сякаш стана малко по-светла, след като той излезе, и аз вдигнах поглед. Разсеяна лунна светлина през плътна стена от мъгла сега притискаше прозорците. Само преди миг я нямаше.

Преброих оборота и прибрах парите в чантата. Извадих лентата.

На вратата заблъскаха точно когато Вик се върна. И двамата погледнахме нататък.

Много млада жена с развяна от вятъра дълга руса коса. Носеше светло палто и все поглеждаше назад през рамо, докато удряше по стъклото на вратата.

— Спешно е! — извика тя. — Виждам, че сте вътре! Моля ви!

И двамата отидохме до вратата. Отключих и отворих.

— Какво има? — попитах.

Тя ме погледна. Не се и опита да влезе. После отмести поглед към Вик и слабо се усмихна. Очите й бяха зелени, зъбите й — идеални.

— Вие сте собственикът — отбеляза тя.

— Аз съм…

— А този…?

— Моят помощник, Вик.

— Не знаехме, че имате помощник.

— О! — казах аз. — А вие сте…?

— Негов асистент — отговори тя.

— Предайте ми посланието му.

— Мога да направя нещо по-добро — отвърна тя. — Тук съм, за да ви заведа при него.

Усмивката беше вече по-широка, но очите й бяха потвърди, отколкото ми се бе сторило отначало. Но трябваше да опитам.

— Не бива да му служите.

Тя внезапно зарида.

— Вие не разбирате. Нямам избор. Не знаете от какво ме спаси. Задължена съм му.

— Той ще си получи всичко, дори в повече. Можете да го напуснете.

— Както ви казах, нямам избор.

— Не, имате. Можете да зарежете работата веднага.

— Как?

Протегнах ръка и тя я погледна.

— Подайте ми ръка — предложих аз.

Тя продължаваше да гледа втренчено. После почти срамежливо вдигна своята. Бавно посегна към дланта ми… След това се разсмя и отдръпна ръка.

— Едва не ме хванахте натясно. Хипноза, нали?

— Не — отговорих аз.

— Е, няма да ме излъжете втори път.

Обърна се и замахна с лявата си ръка. Мъглата се разтвори и образува блещукащ тунел.

— Той ви чака в другия край.

— Тогава може да почака още малко — казах аз. — Вик, остани тук.

Обърнах се и тръгнах през магазина. Спрях пред стъклената кутия високо горе на стената. За момент само го гледах. Виждах го толкова ясно, блестящ в тъмнината. И вдигнах малкия метален чук, който висеше на верига зад него, и ударих.

Стъклото се пръсна. Ударих още два пъти и парчетата продължиха да падат на пода. Пуснах чука. Той отскочи няколко пъти от стената.

Тогава внимателно бръкнах вътре и хванах ефеса. Познатото ужасно чувство потече през мен. Колко време мина от тогава?…

Извадих го от кутията и го подържах пред себе си, някогашната ми сила се възвръщаше, изпълваше ме отново. Бях смятал, че последният път ще е наистина последен, но тези неща някак успяват да се проточват.

Когато се върнах пред вратата на магазина, очите на дамата се разшириха и тя направи крачка назад.

— Добре, госпожице — казах аз. — Водете.

— Името й е Сабрина — обади се Вик.

— Така ли? Какво друго научи?

— Ще бъдем пренесени в гробището на «Вси светии» отвъд реката.

Тя се усмихна, после се обърна към тунела. Влезе в него и аз я последвах.

Сякаш се возех на една от онези широки транспортни ленти, дето ги има на някои летища. Можех да схвана, че всяка крачка, която правех, ме отнася много по-надалече, отколкото би трябвало. Сабрина вървеше решително, без да се обръща. Чух Вик да кашля зад мене. Звукът беше много приглушен сред блещукащите, сякаш пластмасови стени.

В края на тунела цареше мрак, а сред него, още по-мрачна, чакаше фигура.

На мястото, където тя се появи, нямаше мъгла — само ясна лунна светлина, идваща от звездно поле, достатъчно силна, за да накара надгробните камъни да хвърлят сенки. Една от тях падна между нас — дълга ивица мрак, разделящ светлото петно, в което стояхме.