Роджър Зелазни: Нощни крале

Не беше се променил толкова, колкото май се бях променил аз. Все още беше по-висок, по-мършав и по-красив. Посочи на Сабрина да застане вдясно от него. Аз също отпратих Вик встрани. Щом се усмихна, зъбите му блеснаха и той вдигна меча си — толкова черен, че беше почти невидим сред бледия, очертаващ го оранжев ореол — и ме поздрави небрежно с него. Отвърнах на поздрава му.

— Не бях сигурен, че ще дойдеш — каза той.

Свих рамене.

— Всяко място е достатъчно добро — отговорих аз.

— Правя ти същото предложение, каквото ти направих преди — заяви той — най-доброто, на което можеш да се надяваш.

— Никога — отвърнах аз.

Той въздъхна.

— Инат си.

— А ти си упорит.

— Ако това е добродетел, съжалявам. Но е така.

— Къде намери Сабрина?

— На бунището. Тя има истински талант. Учи се бързо. Виждам, че и ти имаш ученик. Знаеш ли какво значи това?

— Да, стареем — твърде сме стари за този вид глупости.

— Можеш да се оттеглиш, братко.

— Както и ти.

Той се изсмя.

— И бихме могли да се заклатушкаме, хванати под ръка, към онази специална Валхала, запазена за такива като нас.

— Сещам се и за по-лоша съдба — казах аз.

— Добре, радвам се да го чуя. Означава, мисля, че ставаш по-мек.

— Вероятно много скоро ще разберем кое как е.

Серия леки движения привлякоха погледа ми и аз се взрях покрай него. Фигури, наподобяващи кучета, прилепи и змии, прииждаха и се тълпяха на почетно разстояние от нас — както зрители на стадион.

— Разбирам, че очакваме публиката ти да заеме местата си — казах аз и той отново се усмихна.

— И твоята публика — отвърна той. — Кой знае, може и ти да имаш неколцина поклонници тук, а?

Върнах му усмивката.

— Късно е — меко каза той.

— Много след като би полунощ.

— Дали наистина го заслужават? — попита тогава той и лицето му внезапно стана сериозно.

— Заслужават го — отговорих аз.

Той се изсмя.

— Разбира се, ти трябва да кажеш точно това.

— Естествено.

— Да продължим тогава.

Той вдигна оръжието си в мрака високо над главата си и наоколо се възцари неземна тишина.

— Аштарот, Велзевул, Асмодей, Белиал, Левиатан [1] Аштарот — ханаанска и финикийска богиня на любовта и плодородието, наричана от гърците Астарта; Асмодей — цар на демоните в еврейската демонология; Белиал — сатанинско олицетворение на злото, споменавано в Новия завет. — Б.пр. … — започна той.

И аз вдигнах меча си.

— Нютон, Декарт, Фарадей, Максуел, Ферми… — изрекох аз.

— Луцифер Рофокал — натърти той. — Хеката, Бегемот, Сатана, Ариастон…

— Да Винчи, Микеланджело, Роден, Мейо, Мур… — продължих аз.

Светът сякаш плуваше около нас и това място внезапно напусна времето и пространството.

— Мефистофел! — извика той. — Легион! Лилит! Янода! Иблис!

— Омир, Вергилий, Данте, Шекспир, Сервантес — не спирах аз.

Той нанесе удар, аз го парирах, ударих на свой ред и също бях париран. Той продължаваше да нарежда и ускори темпа на нападенията си. Аз направих същото.

След първите няколко минути видях, че все още сме с приблизително равни сили. Това означаваше, че всичко ще се проточи и ще трае дълго. Опитах няколко трика, които бях почти забравил. Но той си спомни други — знаеше няколко. Нещо в мен ми напомни и тях.

Започнахме да се движим още по-бързо.

Ударите сякаш идваха от всички посоки, но мечът ми беше на мястото си, готов за тях още докато биваха нанасяни. Неговият по някакъв начин правеше същото. Оформи се нещо като танц в клетка от летящ метал, ред след ред пламтящи очи, вперени в нас през полето на мъртвите. Вик и Сабрина стояха един до друг и сякаш се бяха забравили взаимно, съсредоточени в сблъсъка.

Неприятно ми е да призная, че той беше ободряващ, но е така. Да се срещна най-после с въплъщението на всичко, с което се бях борил от години. Изведнъж окончателната победа се оказа само на един удар разстояние — стига само да намеря нужния удар…

Удвоих усилията си и го оттласнах на няколко крачки. Но той бързо се окопити и вече отстояваше територията си. Въздишка се надигна иззад надгробните паметници.

— Все още можеш да ме изненадаш — промърмори той през зъби, като се втурна към мен в смъртоносна атака. — Кога най-после ще свърши това?

— Как да знаеш легендата? — отвърнах аз, отстъпих и отново нанесох удар.

Оръжията ни подхранваха със силите, които бяхме дошли да представляваме, и ние се борехме и борехме.

На няколко пъти той се приближи, много се приближи. Но всеки път успявах да се извъртя в последния момент и да контраатакувам. Два пъти помислих, че съм го улучил, но и двата пъти той ми избяга на косъм и връхлетя с обновена мощ.