Фредерик Пол - Гейтуей I

Е, не е точно така. Или ако бъда съвсем честен, за мен това беше без особено значение.

С. Я. притежаваше нещо по-впечатляващо от всички хубави задници, с който Господ Бог бе надарил жените. Тя имаше адски важна служба по обработката на информацията. Преподаваше в университета в Академогорск, беше член на Института „Макс Планк“ по изкуствен интелект и водеше следдипломен курс по същата дисциплина в университета в Ню Йорк. Тя знаеше за Зигфрид много повече от онова, което самият той знаеше за себе си. Това ми предлагаше интересни възможности.

Приблизително на петнайсетия ден от пристигането ми на Гейтуей станах рано и за пръв път отидох да закусвам в ресторант „Хичиянски оръжия“. Беше пълно с туристи, комарджии от казиното със зачервени от напрежение и безсънна нощ очи и свободни от наряд моряци от стражевия кораб. Ресторантът беше луксозен и скъп. Беше главно за туристи. Чувствах как ме гледат с възхищение. Знаех, че приказват за мен, по-специално един голобрад африканец, може би от Дахомей или Гана и неговата много млада, добре закръглена и окичена с бижута съпруга. Но и много други. Доколкото можех да преценя, за тях аз бях един безумно смел герой. Вярно че нямах гривни на ръката си, но някои ветерани също не носеха.

Чувствах се добре. Мислех си дали да не си поръчам яйца с бекон, но дори и при това повишено настроение не можех да си позволя такива разходи. Взех само портокалов сок (за моя изненада, той се оказа истински), сладкиши и няколко чаши черно датско кафе. Единственото, което ми липсваше, бе една хубава млада дама. Имаше две красиви жени, изглежда, от китайския стражеви кораб, но никоя от тях не погледна към мен. Реших да ги имам предвид за някоя среща в бъдеще. Платих си сметката (което беше доста неприятно) и тръгнах към учебната зала.

По пътя настигнах семейство Форхандови. Мъжът, който май се казваше Сес, се пусна от слизащото надолу въже, за да ми каже добро утро.

— Не ви видяхме на закуска — подметна съпругата му. Казах им къде съм закусвал. По-малката дъщеря, Луис, ме погледна завистливо. Майка й забеляза и я потупа гальовно.

— Недей да завиждаш, скъпа. Преди да се върнем на Венера, и ние ще отидем там. После се обърна към мен и поясни: — Сега трябва да пестим всяко пени, а когато направим големия удар… О, за тогава имаме големи планове.

— Всички имаме големи планове — отвърнах аз, но нещо ми се въртеше в главата. — Наистина ли смятате да се върнете на Венера?

— Разбира се — отговориха всички, изненадани от въпроса. Онемях! Не бях очаквал, че тези тунелни плъхове биха могли да схващат онова скапано, вонящо място като свой дом. Изглежда Сес Форханд разбра какви мисли витаят в главата ми. Бяха сдържано семейство, но не бяха много общителни. Едва ли губеха много от това. Сес се усмихна и каза:

— В края на краищата Венера е нашият дом. В известен смисъл дори и Гейтуей.

Бях сащисан.

— Всъщност ние сме роднини с първия човек, който е открил Гейтуей — Силвестър Маклен. Сигурно сте чували за него?

— Как бих могъл да не чуя?

— Беше ни братовчед. Предполагам знаете как е станало това.

Понечих да кажа, че ми е известно, но той очевидно се гордееше с братовчед си, за което, разбира се, не можех да го виня, така че трябваше да изслушам малко по-различна версия на широко известната легенда.

— Бил в един от тунелите на южния полюс на Венера и намерил хичиянски кораб. Бог знае как успял да го изкара на повърхността. После се качил в него, натиснал копчето „старт“ и корабът полетял за там, закъдето бил програмиран, тоест за Гейтуей.

— Корпорацията не плаща ли лицензионни възнаграждения? — попитах аз. — Искам да кажа, че ако ще плащат за открития, може ли да има по-ценно откритие от това?

— Не, поне не на нас — отговори тъжно Форханд. За семейство Форханд темата „пари“ беше мъчителна. — Разбира се, Силвестър не бе избрал такъв курс, за да открие Гейтуей. От онова, което вече са ви казали в клас знаете, че корабите са програмирани за автоматично завръщане. Където и да отиде, като се натисне бутона „старт“, корабът се завръща отново тук. Само че това не му е помогнало, искам да кажа на Силвестър. Корабът се връщал обратно след едно голямо пътуване и междинен престой от около един милион години.

— Беше интелигентен и смел — продължи да разказва Сес. Такъв би трябвало да бъдеш, за да станеш изследовател. Така че той не се паникьосал. До идването на други хора на Гейтуей нямало с какво да се поддържа. Вярно е, че би могъл да живее малко по-дълго, ако е използвал течния кислород и тежък водород от резервоарите на обслужващия модул. С тях щял да си осигури въздух и вода. Много съм се чудил защо не го е направил.