Фредерик Пол - Гейтуей I

Когато дойде време аз да летя, летците-изпитатели и програмистите на маршрути бяха разработили почти двеста възможни настройки с добър цвят. Част от тях още не бяха изпробвани, а имаше и такива, от които корабите не се бяха завърнали.

Когато обаче седнах във видоизменената седалка на онзи хичиянски кораб, всичко това за мен беше съвършено ново. Не зная дали можете да разберете как се чувствах тогава!

Искам да кажа, че седях на място, на което преди половин милион години е седял някой хичиянец. Пред мен се намираше селектора на курс. Корабът можеше да отиде където поисках. Навсякъде! Ако изберях подходящ курс можех да отида до Сириус, Процион и дори до Магелановите облаци.

Учителката се измори да виси надолу с главата, вмъкна се в модула и се долепи зад мен.

— Твой ред е, Бродхед — обърна се тя към мен, опряла гръд до гърба ми.

Не обичах да се допират до мен. Попитах:

— Няма ли някакъв начин да се разбере какъв е курсът?

— Сигурно има — отговори тя, — при условие че сте хичиянец и умеете да пилотирате.

— Ами ако вместо един цвят светне друг, значи ли това, че курсът ще бъде по-дълъг или по-къс?

— Досега още никой не е успял да разбере това, Разбира се, в тази насока се работи. Една цяла група се занимава с програмиране и съпоставяне на докладите от полетите и настройката на избрания курс при излитане. Засега обаче не са получени никакви резултати. А сега да продължим заниманието, Бродхед. Хвани здраво първото колело, онова, на което другите се упражняваха. Завърти го! Ще ти трябва повече сила, отколкото предполагаш.

Опитах се да го завъртя. Всъщност се страхувах да натисна достатъчно силно. Тя се наведе над мен, сложи ръка върху моята и тогава разбрах, че приятната миризма на мускусово масло, която бях усетил преди малко, идваше от нея. Не беше обаче само мускусово. Нейните феромони дразнеха обонянието ми. Всичко това беше много приятно сред вонята на Гейтуей.

Мъчих се цели пет минути, без да успея да получа някакъв цвят, докато на края тя ме изгони и отново извика Шери.

Когато се върнах в стаята си, всичко беше почистено. Изпълнен с благодарност се чудех кой ли ще да е свършил това, но бях много уморен, за да продължавам да се напрягам. Много е уморително, докато се свикне с малката гравитация. Човек непрекъснато се напряга повече, отколкото трябва, защото не е усвоил техниките на пестеливо движение.

Завързах хамака си и тъкмо бях почнал да задремвам, когато чух леко почукване на вратата и гласа на Шери:

— Боб?

— Какво?

— Спиш ли?

Очевидно не спях, но отговорих така, както тя очакваше:

— Не. Само лежах и си мислех.

— И аз правех същото… Боб.

— Така ли?

— Ще ме приемеш ли в твоя хамак?

Помъчих се да се разсъня достатъчно и преценя изгодата от това.

— Лично аз бих желала — допълни Шери.

— Добре. Разбира се. Искам да кажа, че ще се радвам, ако дойдеш. — Тя се промъкна в стаята ми. Преместих се в края на хамака, който леко се разлюля, когато Шери легна до мен. Беше само по тениска и бикини. Чувствах я до себе си — топла и мека.

— Не е нужно да правим секс, малкия — каза тя. — Просто ми е добре така.

— Нека видим какво ще излезе. Страх ли те е?

Дъхът й беше възхитителен! Ухаеше чудесно! Чувствах го на бузата си.

— Много повече, отколкото съм очаквала.

— Защо?

———————————————

КАКВО ЗНАЕТЕ за юнитарианството. На Гейтуей сега се сформира юнитарианско братство. В7-539.

ТЪРСЯТ СЕ ПОЧИТАТЕЛИ на Сафо и Лезбия, докато успеем. След това вечно щастие в Северна Ирландия. Цел — постоянен троен брак. 87–034.

ЗАЩИТЕТЕ ВАШИТЕ РЕЗУЛТАТИ, Не допускайте възможността Корпорацията да се възползва от тях, докато сте на полет. Спестете си наема. Таксата включва разпореждане за прехвърляне при незавръщане от мисия. 88–125.

———————————————

— Боб — каза тя, като се намести по-удобно, после извъртя глава, погледна ме през рамо и продължи, — знаеш ли, че понякога задаваш много тъпи въпроси?

— Извинявай.

— Говоря съвсем сериозно. Погледни само какво става. Готвим се да пътуваме с кораб, за който не сме сигурни дали ще пристигне там, където се предполага, и дори не знаем къде точно трябва да отиде. Но дори и да знаем къде отиваме, не знаем колко време ще пътуваме. Може да стане така, че да пътуваме до края на живота си и да умрем преди да достигнем до целта, ако, разбира се, по пътя не се натъкнем на нещо, което ще ни убие за две секунди. Права ли съм? Права съм. Е, и при това положение ти ме питаш дали ме е страх.